начало arrow съкровища arrow съкровища arrow Дарове
Дарове PDF Печат Е-мейл
Богатствата и съкровищата в тракийското общество са не само важно средство за утвърждаване на авторитета на стопаните си, но и трябва да се изразходват чрез разнообразни раздавания.

Те зависят пряко от щедростта на притежателите си - качество не по-малко съществено, от което и да е друго. Именно то е признак на благородство, сигурна емблема за доблест, чест, достойнство, уважение, гаранция за слава, която може да се запази и умножи по пътя на великодушието. В противен случай тя е застрашена, съществуването ù е съмнително, както са съмнителни щастието и успеха на нейните носители.

Най-ранните сведения за дарове (Д.) и взаимната им обмяна при траките се отнасят до легендарните царе като Марон и Орфей, чиято датировка най-общо възхожда към края на ІІ хил. пр. Хр. или към времето на късната бронзова епоха. Когато описва приключението си на брега на киконите, Одисей обяснява за Марон: ...даде ми седем таланта от красиво изработено злато, даде ми също един кратер от сребро, както и дванадесет амфори сладко, несмесено вино, божествено питие [Hom. Od. IX, 196-211]. Според Страбон пък Орфей бил човек магесник, който се занимавал с музика и пророкуване и извършвал оргиастичните церемонии при освещаванията и по този начин събирал дарове [Strabo. 7, fr. 18].

Във времето на писмената история особено колоритен с подробностите си е разказът на Ксенофонт за одриския династ Севт ІІ и за тържествения обяд, който той организира за пристигналите при него елински наемници. Текстът се отнася към самия край на V в. пр. Хр. и е с висока стойност, тъй като всичко е предадено по автопсия.

Още преди угощението - пише древният автор, - когато били на вратите, през които щели да минат, за да отидат да обядват, някой си Хераклид от Маронея се доближил до всекиго от тези, които по негово мнение могли да поднесат на Севт някакъв дар ..., защото имало обичай, щото всеки път, когато Севт канел на обяд, поканените да му поднасят Д. ... По такъв начин той просил Д. От всекиго, до когото се приближавал ... А когато продължило пиенето, дошъл един тракиец, който водел със себе си един бял кон, взел рог, напълнен с вино и рекъл: "Пия наздравица за тебе, Севте, и ти подарявам този кон; с него преследвай когото си искаш и ти ще го догониш, а отстъпваш ли, не бива да се боиш от неприятеля си". Друг тракиец подарил по същия начин на царя млад роб, като преди това пил наздравица с него. Донесли дрехи за съпругата му. Елинът Тимасион пък му поднесъл сребърна чаша и килим, който струвал десет мини. А Ксенофонт взел рога и казал: Аз пък, Севте, ти подарявам в дар себе си и тези свои другари"." [Xen. Anab. 7, 2, 16-30].

Неподправеното описание доказва популярността на обичая на даряване при траките. Широката му достъпност бележи динамиката на връзките в обществото и заедно с това ги регулира. Така е защото всички по-съществени прояви на живота са съпътствани от обмяната на Д. Тя предполага взаимност при сключване на договори, посещения на гости, преговори, търговски операции, дипломатически контакти, но и инициации, сватби, погребения и т. н. Преди всичко размяната на блага е външен израз на вежливост и празничност. Тяхната циркулация характеризира многообразието на смисловото им значение, определя и управлява отношенията вътре в самия социум.

Поднасянето на Д. е дотолкова типично и познато на траките, че още през V в. пр. Хр. Тукидид твърди, че у тях нищо не могло да се извърши без подаръци. Освен огромния данък, не по-малко злато и сребро (т. е. още около 400 таланта) се поднасяло във форма на подаръци, без да смятаме шарените и простите платове и другите вещи. Подаръци се поднасяли не само на царя, но и на управителите и на благородните одриси [Thuc. 2, 97].

Някои изследователи са на мнение, че подобна система на раздавания съответства на древна форма на договор. Ако се следва тази насока на мислене, може да се предположи, че древният автор разграничава данъка от подчинените елински градове по крайбрежието и от местните тракийски племена, над които одрисите властват, на средствата, които постъпват в хазната, вследствие на колективните договори на държавата с чужденци, полиси и т. н., и съпътстващите ги Д. Независимо от всичко, Ксенофонт е категоричен за широкото разпространение и застъпеност на обичая, защото на друго място в Анабазис предава, че в желанието си да получи Д. от Севт ІІ, Хераклид се обръща към пратениците от Парион, които отиват да сключат съюз с Медок, царя на одрисите, и носели Д. за него и съпругата му. Известието потвърждава известието на Тукидид, че и парадинастите, и представителите на аристократичния елит също получават подаръци, но по всяка вероятност не са в толкова големи размери, както за владетеля.

Отново от Тукидид се научава, че ако взаимообменът е в сила изобщо у траките, най-популярен е той при одрисите, понеже те се ползвали повече от него, поради мощността си. Преведено на политически език изявлението означава активните икономически и държавни взаимодействия, които царството поддържа със съседите си. През 429 г. пр. Хр. по време на Пелопонеските войни, когато договорните отношения между траките и Атина се компрометират окончателно във връзка с похода на Ситалк, атиняните изпращат на уговорената среща, вместо флот и войска, пратеници и подаръци. Несъмнено мярката е продиктувана от тяхното желание да запазят политическото статукво. Такива намерения има и царят на трибалите Сирм, който по време на похода на македонския владетел Александър ІІІ Велики през 335 г. пр. Хр. му пратил Д. и свързал приятелство. Същото свидетелство добавя, че след победите му и гетите го дарили [Strabo. 7, 3, 8].

Тази древна форма на договор се отличава с това, че почти всички размени включват компенсации от всякакъв вид под формата на дарения. При това получаващият непременно се задължава да отговори не дори равностойно, а с нещо по-голямо. Фактически всеки подарък притежава лична и опасна духовна сила. Той предполага взаимност и дори задължава. Да откажеш да вземеш, както и да дадеш, е равносилно да се откажеш от отношенията в общността и поради тази причина всеки нов собственик не толкова се старае да задържи Д. за себе си, а на свой ред да ги предостави другиму. Взаимната размяна, стига тя да се осъществява между равностойни партньори, е далеч от едностранното дарение и вдействителност се свежда до обмен между същности. Чрез нея се регулират взаимодействията между хората, уреждат се международните контакти, търговските и всякакви други релации и т. н.

Изведнъж обаче, Тукидид оборва тази представа, тъй като заявява, че траките следвали обичай, противоположен на онзи в персийската държава: именно повече да вземат, отколкото да дават. Мнението на древния автор се компроментира от самосебе си щом се проектира на фона на епохата. Ксенофонт е категоричен, че на траките е чужда идеята за едностранното дарение. Той откровено заявява, че Хераклид го увещава да зачете Севт с най-големи Д., защото зная добре, че колкото по-големи Д. му поднесеш, толкова по-големи ще получиш. Атинянинът Гнесип, който присъства на банкета, заявява, че е твърде похвален обичаят заможните да дават на царя Д. В знак на почит, а царят да дава на незаможните, за да мога и аз - казал той на Севт, - да те почета с Д. Още преди да сключи договор с Ксенофонт, одриският династ се питва да спечели наемната войска на елините, като преговаря с пълководците Клеанор и Фриних - на единия дал кон, а на другия жена.

Трябва да се има предвид, че в индоевропейските езици понятията давам и вземам първоначално се обозначават от една и съща дума, а едното и другото значение се подразбира в зависимост от граматическата конструкция, в която се употребява глагола. В основата на взаимното даряване се крие увереността, че заедно с даденото у получаващия преминават определени части от успеха и щастието на дарителя - извършва се приобщение към личността му. Именно това положение обяснява дълбокото идеологическо значение на целия обряд. Ето защо всички се стремят да получат от владетеля и точно неговите раздавания са сигурен залог за преданост, възнаграждение за вярност. По този начин наградените стават повече или по-малко съпричастни на неговата сила и достойнства, на изключителните му възможности.

В този контекст е видно, че Д. Не са само средства за политическо и икономическо общуване, за уреждане на отношенията вътре в обществото и за тяхното подреждане в съотнасянето с околония свят. Те са пропити от същността и качествата на собствениците си и най-добре подчертават могъществото на държавата чрез особата на царя с неговите действия и дела. Не случайно, според Плутарх Котис І подарил лъв на едного, който му подарил пантера, и очевидно сручаят се отнася до един раностоен междудинастически обмен, но все пак превесът е на страната на тракиеца, понеже лъвът е господарят на животните. Същата символика е подчертано заявена в едно афористично известие на Валерий Максим. Щом Котис І научил, че атиняните му дали правата на съгражданин, казал: „И аз ще им дам правата на моето племе. Тъй той приравнил Тракия и Атина, та, поради размяната на едно такова благоволение да не считат първата за неравна на втората и да не се смята, че неговият произход е по-долен от този на атиняните" [Valer. Max. 3, 7, 7].

Пак Плутарх на същото място свидетелствува, че когато веднъж царят получил прекрасен сервиз „от лесночупливи и нежни глинени съдове, но находчиво разкрасени с някакви резби и гравирания, дал на госта си Д.", които изглежда са отговаляли на върховните му достойнства. Ксенофонт продължава да обогатява картината и да твърди, че Севт ІІ неколкократно обещава да му предаде укрепените места около морето и по-точно Бисанте, Ганос и Неон тейхос. Същите пунктове са предмет на дарение малко преди това и за племенника на Перикъл - Алкивиад, в сложната политическа обстановка и в дипломатическата игра в края на Пелопонеските войни. Компенсациите са внушителни и отговарят на царските прерогативи. Севт предлага на елинския пълководец дори дъщеря си за жена и заявява, че ако и той има дъщеря, „ще я купя по тракийски обичай".

Династическите бракове също могат да се разглеждат като начин на взаимно даряване. Елинският наемен командир Ификрат взема за жена дъщерята на Котис І и получава като дарове две стада бели коне, едно стадо кози, един златен щит, една плоска чаша за пиене, един охльовиден пахар, един съд за снежна вода, една делва просо, един дълъг дванадесет лакти подземен склад с лук и една многокрака хекатомба [Athen. 4, 131a]. Зестрата напълно отговаря на царските възможности, на разбиранията за състоятелност.

Явно при отношенията между равни ядката на обреда е в това, че ако получилият не отвърне равностойно, той остава под зависимостта на подарилия. Така е, защото обменът между същностите се реализира само в една посока. С други думи, създава се опасност за личните качества на приелия, застрашени са неговата неприкосновеност и свободата му. В случай, че липсва компенсация, обвързаността може да доведе до щети и дори до смърт, поради постепенната загуба на персонални ценности.

От приведената поредица от данни е видно, че обичаят на траките да се взема повече, отколкото да се дава, съобщен от Тукидид, не отговаря на вложената религиозна семантика или поне изглежда твърде съмнителен. Най-вероятно поради непрекъснатото увеличаване на данъчното бреме, спрямо Атина и нейните съюзници, от страна на Одриската държава той съвсем тенденциозно обръща нещата. Неговите думи са в разрез и с цялостната същностна характеристика на ритуала сред родните етнокултурни общности.

Дрвният автор обаче, е прав в друго отношение. Той съзнателно и напълно правилно противопоставя средствата от данъците на приходите от подаръците. Разликата не се отразява от Диодор, който съобщава, че в средата и към втората половина на V в. пр. Хр. в одриската хазна се стичат повече от 1 000 таланта [Diod. 12, 50-51]. Огромното постъпление може да се възприеме или като преувеличение, или, което е по възможно, че той обединява двата вида суми.

Съпоставката, направена от Тукидид, е с точно значение и насоченост. От една страна той загатва навика да се събират и натрупват огромни богатства, като монетните приходи в държавната каса постепенно придобиват съкровищен характер и точно трезорирането им гарантира щастието и успеха на техните притежатели. Не случайно хазната на одрисите, както се знае от Страбон, се намира на Свещената планина (Хиерон орос) и се пази ревниво [Strabo. 7, fr. 56]. От друга страна, притокът на богатства под формата на подаръци, постоянното им увеличаване, но и техният непрестанен взаимообмен и неспирен оборот, са в зависимост от задължителното великодушие на царете - качество, което е не по-малко важно от бойните подвизи и слава. Те са израз на възможностите на управлението и доказват свещените привилегии на техните личности.

Даряването е в основата и на побратимяването при траките. Най-често това става по време на тържествени пиршества и угощения, където се достига дори до своеобразни състезания по щедрост. Показателно в това отношение е как Ксенофонт и Севт пият взаимни наздравици от рогове, пълни с вино, а останалото изливат върху себе си. Херодот пък описва осветените с клетва договори за дружба при скитите [Hdt. 4, 70]. В голяма глинена чаша се налива вино, смесено с кръвта на участниците в обряда и след изричането на дълги заклинания най-уважаваните от присъстващите отпиват от съда.

Ритуалното съ-пиение е засвидетелствано добре чрез амфората-ритон от съкровището от Панагюрище, снабдена долу с отвори от двете страни, за да могат побратимяващите се да поемат напитката едновременно. За съжаление е невъзможно да се установи дали тя се смесва с кръвта им, макар и да е ясно, че договорните отношения, скрепени с нея, са винаги по-стабилни от останалите. Тя олицетворява свръхестествената сила, с чието изтичане животът замира и затова всеки се пази да не я пролива. Така се обяснява и стремежът за увеличаване на собствената енергия чрез поемането на чужда кръв. За разлика от храната, тя не се изхвърля, а се усвоява от организма, което ще рече, че сакралното ù действие продължава да е валидно между взаимообменящите.

Друго местонахождение на чудодейна мощ е главата. Ловците на черепи са известни от най-древни времена, тъй като се вярва, че ако се пие от чаши, направени от черепи на вождове, царе, прочути бойци и т. н., се придобиват част от качествата им. Но и траките сарапари одират кожата на главата ... или я отрязват [Strabo. 11, 14, 14]. Флор, който описва нашествието на траките в Тесалия и Далмация през І в. пр. Хр. предава, че „те омилостивявали боговете с човешка кръв и пиели от човешки черепи" [Flor. 1, 39]. Тит Ливий информира, че по време на Третата македонска война траките, които участват на страната на Персей, се връщат радостни от победата си в лагера и като пеели песни, „носели на копията си неприятелските глави" [Tit. Liv. 42, 60]. Страбон също говори, че тракийските или скитските племена около Понта приготвят от черепите на враговете си чаши [Strabo. 7, 3, 7].

За V в. пр. Хр. символиката е отлично документирана от Херодот, от който се узнава, че скитите имат особено отношение спрямо главите на победените противници и то не на всички, а само на най-свирепите. След като вземат черепа, богатите го позлатяват отвътре и употребяват вместо чаша. По същия начин те постъпват и с главите на роднините си [Hdt. 4, 65]. Според него и иседоните свалят кожата на черепа на покойника, изчистват го отвътре, после го покриват с позлата и го пазят като свещен кумир [Hdt. 4, 26].

Примерите са достатъчно да се разбере, че чашите от главите на покойниците, на най-близките роднини или на най-опасните врагове имат свещена сила и са натоварени с религиозно-идеологическо съдържание. Сходствата в обичаите на траки, скити и иседони не само сочат единството в мисленето на една сравнително обширна етнокултурна и контактна общност, но и са важни с оглед обмяната на Д., понеже чашите са най-честите предмети на интензивен обмен и на циркулация в обществото. Особено важен тук е обредът на тяхното поднасяне, който е типичен за цялата територия на Евразия и е документиран добре и за тракийската среда.

Най-убедителен е Плутарх, който в биографията на Александър ІІІ Велики привежда случая с предводителя на пеоните Аристон. След като убива врага си, той показва главата му на македонския владетел и изтъква бойния си подвиг със следното изявление: „У нас, царю, това се награждава със златна чаша", а Александър се усмихва и отвръща: „Но празна, а аз ще ти я дам пълна с чисто вино, като пия преди това за твое здраве" [Plut. Alex. 39].

Както се вижда актът на поднасяне и даряване на чаша е важна церемония за отношенията с династа. Той е знак за оказване на почит, за най-голяма награда или отличие, независимо дали се дава или се приема от него. Този жест за отбелязване на високите заслуги на поданиците е едновременно белег на покорност и лоялност от тяхна страна, но най-голямото признание, което може да се окаже на царя е в случаите, когато чашата му се дарява от подчинените. Някои изследователи допълват семантичното значение на обряда като го разглеждат като отношение на династите с божествата.

Други отиват по-далеч и виждат в поднасянето (даряването) на чаша начин на приобщение с бога - един вид мистично причастие и начин на предаване на властта. Този път точно тези Д. - инсигнии на управлението, които са предимно ритон или фиала, връчени на династа най-вече от ръцете на Великата богиня-майка, предопределят неговия избор и правят притежателя си съпричастен с нея. В общуването чрез знаците за господство се осъществява връзката между земния и божествения свят, а ролята на посредника между тях, на регулатора на взаимодействията им се пада на владетеля. Чрез Д., които раздава или приема, той застава в центъра на социума и заедно с това е мост към мистичния живот на боговете.

Очевидно е, че като се надскочат битовите им функции, чашите, които обикновено служат за Д., имат многопластова идейна натовареност, изтъкваща на преден план едно или друго тяхно значение в различен контекст. Заедно с това те са и култово средство, защото чрез тях се извършват възлияния в чест на боговете. Изделията служат за либации и поради тази причина често присъстват в сцените на царска инвеститура. Тези непосредствени емблеми за идентификация със свръхестествените сили представят и жреческите прерогативи на притежателите си и непосредственото им обожествяване. Освен това те са важни социални и политически документи, които чрез самото си движение в обществото, спомагат за установяване на ред и хармония в него, но е възможно да доведат и до ред беди.

Проблематиката се усложнява още повече, поради въпросите, които поставят надписаните съдове. Такива са фиалите от с. Александрово, Ловешко, от Могиланската могила във Враца, от Аджигьол (дн. Румъния) и от с. Браничево, Шуменско, както и каничка и два ритона от съкровището от с. Борово, Русенско, а също и две канички и тринадесет фиали от съкровището от Рогозен, Врачанско - всички находки от ІV в. пр. Хр. От тях стана ясно, че действително съдовете принадлежат на носителите на името. Втората част от изчуканите надписи обаче, отхвърлят предположението, че съдържат и това на майстора, и разкриват географски названия, предложени от предлога „екс", което показва, че изделието (металът), произхожда или идва от мястото, чието име е придружено от този предлог, а не в смисъл, че лицето, което е обозначено, произхожда или идва от това място или, че живее в него.

На второ място надписите не означават, че съдовете са подаръци, които са пратени или са дадени от споменатите селища, защото в такъв случай трябва да се очаква формула с предлога „хюпо" или „апо". Разбира се това не изключва възможността собственикът на изделията да ги подарява другиму. При това положение именно с гравирания текст той се стреми да подчертае, че селището, откъдето идва предметът, му принадлежи. В тази обстановка хипотезата, че надписаните чаши са Д. За владетеля от селищата Д., с които го приветстват по време на неговата царска обиколка на държавата и реконструираният обреден модел, по примера на практиката у древните македони той да се посреща с чаша вино в ръка [Athen. 11, 476c], се оказва несигурна. Съмненията се увеличават още повече, понеже действащата в тракийското общество царска икономика набляга върху собствеността на династите върху произведения или придобития благороден метал и в такъв случай надписаните съдове отново няма основание да се схващат като Д. от селищата за монарха.

Това, което поне за момента изглежда вероятно е, че може би изделията са данъчни вноски от страна на селищата в хазната на одрисите. Възражението, че след като те са в рамките на държавата едва ли е необходимо да плащат откуп като елините, противоречи на текста у Тукидид за ежегодните постъпление в династическия дом. Според него налози се взимат не само от елинските колонии по крайбрежията, но и от тракийските племена, които са включени в рамките на царството, разпределени са в парадинастически области, начело с военно-административни функционери.

Като се изключи Дидюкаимос, всички останали лични имена със сигурност принадлежат на одриската династическа линия от края на V до средата на ІV в. пр. Хр. и малко време след това. На първо място това е Саток от надписите или Садок от известието на Тукидид -  синът на Ситалк. Следват Терес, син на Амадок, който, според едно приемливо тълкуване, трябва да се схване в смисъл на Терес ІІІ, син на Амадок ІІ. Сетне идват имената на Котис І и на неговия син Керсеблепт. Впрочем точно споменатите царе изпращат красиво изработени фиали, ритони и канички, дори цели сервизи до династите на гетите и на трибалите, а и нищо не оборва възможността собственикът на съдовете да ги дарява на други лица.

Допустимо е да се мисли още, че не само надписаните съдове функционират като Д. Това се отнася и за всички останали. С вече разкритото си идеологическо съдържание те осъществяват личната съпричастност на севернотракийските царе с щастието и успеха на дарителя си, със силата и мощта на ръководената от него организация, с блясъка и величието на неговата личност, със свръхестествените му качества. Поради несъмнената идентификация с даващия самото обдаряване се превръща дори във форма на побратимяване.

Но проблемите не свършват дотук. Прави впечатление например, че надписаните съдове и то такива с идентични надписи, се откриват както направо в земята (съкровищата от Рогозен и Борово), така и между гробни находки, каквито са случаите с Могиланската могила или с погребението при Аджигьол. Ако се остане само в проблематиката за Д., то е допустимо и погребалните да се изтълкуват като такива, които циркулират в истинския живот. Тяхното поднасяне може да се наблюдава в сцена от гробницата от Казанлък, но особено демонстративно се разкрива чрез фреските в гробницата от с. Свещари. Именно Д. Са необходими на притежателите си в отвъдния свят и благодарение на тях там те ще имат същите привилегии и качества, които притежават до момента на смъртта си. Те са гаранцията за обновяването и възстановяването на престижните позиции на погребаните династи, точно такива, с каквито са натоварени и приживе, и за безсмъртието им.

 

Димитър Попов

Литература:

Попов, Д. Залмоксис. Религия и общество на траките. София, 1989.

 

 

<!--[if !supportAnnotations]-->
<!--[endif]--> <!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[F1]<!--[endif]-->Ще има ли статия?

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP2]<!--[endif]-->или аутопсия. Индекс?

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP3]<!--[endif]-->Линк-речник

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP4]<!--[endif]-->Линк-речник

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[F5]<!--[endif]-->Кои изследователи? Литература

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP6]<!--[endif]-->Липсва цитиране!!!!

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP7]<!--[endif]-->сведението?

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP8]<!--[endif]-->??????????????

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP9]<!--[endif]-->Цитиране!!!!!!!

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[F10]<!--[endif]-->Пасажът е свързан с раздел Етимология/или Език

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[F11]<!--[endif]-->Съчинение и номерация

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[F12]<!--[endif]-->Къде?

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[F13]<!--[endif]-->От кога до кога?

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[F14]<!--[endif]-->Няма ли да е добре да се напише отделна статия за чашите-черепи?

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP15]<!--[endif]-->Линк-речник

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP16]<!--[endif]-->Линк-речник

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP17]<!--[endif]-->Линк-речник

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP18]<!--[endif]-->Снимки на фиалите - всички с рисунки на надписите

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--> <!--[endif]--><!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->

 <!--[if !supportAnnotations]-->[RP19]<!--[endif]-->това споменаване идва ненадейно

<!--[if !supportAnnotations]--><!--[endif]-->