начало arrow държавност arrow Държавност: тракийските царства arrow Военно дело
Военно дело PDF Печат Е-мейл

По отношение на бойния ред на траките днните в античната писмена литературна традиция представят два основни рода войска – пехота и конница.

Най-убедителен е Тукидид, който при описанието на грандиозната кампания на Ситалк срещу Македония, освен всичко останало съобщава, че в армията му (150 000 души), една трета е конница, попълвана най-вече от одрисите, а сетне и от гетите [Thuc. 2, 95-101]. Обикновено пехотинци са селяните общинници, въоръжени с леко защитно и нападателно въоръжение[F1] . В равнините те попълват състава и на леката конница. Практиката е характерна за гетите и е засвидетелствана от същия автор, който нарича тези отряди конни стрелци, понеже изпращат смърт по време на неудържимото си препускане.

Ударната сила на тракийската армия, за разлика от полисното опълчение, съставено предимно от хоплити, е тежката конница. Тя се комплектова от средите на аристокрацията, снабдена е с различни видове шлемове, ризници, щитове, наколенници, копия и мечове, с който напада, а всички се съобразяват с нея. Воините от кавалерията първи захващат сражението, към тях са отправени всички надежди.

Впрочем, единственото свидетелство за тракийския боен ред, принадлежи на перото на Ариан. От неговия разказ за битката на трибалите, предвождани от Сирм, с Александър ІІІ Велики (ІV в. пр. Хр.) нейде към Истър, в която македоните отхвърлят противника си, се узнава, че те излизат насреща с център и две крила. Едва ли обаче, употребените термини важат за тяхната войска, защото в нея не личи подобна организация. Същото се отнася и за последното сражение на македонския цар с гетите отвъд реката, които пък веднага побягват [Arr. Anab. 1, 1-2].

Очевидно, описанията са повлияни от македонската и от елинската военна подредба, но стига да се приеме, че и траките я възприемат, може да се мисли, че в центъра се намира леката пехота, а по фланговете се разполага конницата. Аналогиите и практиката дават възможност да се предположи, че тежката кавалерия заема дясното крило и че тя единствена е в състояние да приеме по-продължително сражение.

Още по-несигурно е съобщението на Йоан Стобей, че трибалите се нареждат в четири редици: първата от слабите, втората от най-силните, третата от конниците, последната от жените, които възпират с хули тези, които бягат [Stob. 4, 13]. Този път се следва традиционната схема на римския боен ред, защото поставянето на конниците в дълбочина (на трета позиция) не само ги изолира за дълго време от боя, но и ги принуждава, а това е абсурдно, да атакуват през собствената си пехота. Достоверно изглежда само присъствието на жените, които възпират страхливите и малодушните, и насърчават храбрите – практика, позната и у съседните народи.

Явно друго е типично за траките – за тези богове на сражението, както ги наричат[F2]  още от VІ в. пр. Хр. Според Херодот, при походи те носят на главите си шапки от лисича кожа, на тялото си хитони, отгоре наметнати с шарени ямурлуци (зейри [RP3] – тракийска глоса), на краката си ботуши от еленова кожа[RP4]  [Hdt. 7, 75]. Ксенофонт потвърждава, че през зимата на 400 – 399 г. пр. Хр. те имат лисичи шапки, които им покриват ушите, дълги до коленете хитони и зейри до стъпалата [Xen. Anab. 7, 2-5]. За суровите месеци Овидий предава, че в Добруджа жителите се предпазват от свирепия студ с кожуси и шити гащи, та от тялото им се вижда само лицето [Ovid. Tr. 3, 10]. Освен това всички са въоръжени с копия за хвърляне, леки щитове с лунарна форма  (пелти [RP5] думата е с тракийски произход) и с къси мечове. Точно чрез пелтастите [RP6] траките имат принос във военното дело (В. д.) през древността. Още от края на V в. пр. Хр. тактиката им се възприема и се усъвършенства в елинските армии. Елините съзират предимствата на това въоръжение, на маневреността и гъвкавостта на тези части при сблъсъци със своите северни съседи и сетне ги използват, и то твърде успешно.

Наистина траките – тези здрави и силни, калени в битки мъже – храбри и неустрашими, превръщат войната в същински занаят и са ценени като наемници в целия елински свят, а римляните ги използват като бойци за флота и в помощните войски. Те са и най-страшните гладиатори, между които емблематично остава името на Спартак. Това, което не отрича нито един от древните автори, е тяхната самоотверженост и себеотрицание в боя, особено когато нещата опират до отстояване на свободата им.

Опитността им във В. д. и тяхната смелост е видна в ред сражения. Така например, след битката срещу македонския цар Персей при Пидна през 168 г. пр. Хр. римският пълководец Публий Овидий Назика, зет на главнокомандващия консул Емилий Павел, признава, че най-много се уплашил от настъпващите траки. Те били снажни мъже – пише Плутарх – въоръжени със светли и блестящи големи щитове и набедреници, отдолу облечени с черни хитони, а на дясното си рамо размахвали, издигнати нагоре, тежки железни ромфеи [RP7] [Plut. Aen. Paul. 18]. При триумфа на проконсула на Македония Луций Калпурний Пизон, за победата над бесите в края на І в. пр. Хр., се празнува не нещо друго, а оковаването на беския Арес [Tacit. Anal. 4, 46-51], а племето не се появява повече на военно-политическата сцена.

В тогавашната обстановка разбойничеството не се счита за престъпно деяние и често не се различава от целите на истинските сражения. Та нали и в единия, и в другия случай пада плячка, а стръвта да се убива мигновено се заменя с лакомията да се граби. Още Тукидид съобщава, че към войската на Ситалк се присъединяват доброволно и на драго сърце заради грабеж и мнозина от независимите траки, през землищата на които се преминава. Най-войнствени между тях са родопските диимахайрофори [RP8] (т. е. въоръжени с махайри[RP9] ; мечоносци), които са и най-колоритни.[RP10]  Така и Страбон описва през І в. пр. Хр. племената около Хемус и казва: Всички те са много разбойнически; особено бесите, които заемат по-голямата част от планината, се наричат разбойници от самите разбойници [Strabo. 7, fr. 48].

Траките се защитават по хълмове и планински ридове, в крепостите си. Използват тактиката на изненади, устройват засади в проходите и нападат изневиделица, правят внезапни излази и извършват обходни маневри[F11] , но никога не устояват дълго време и дори при незначителен неуспех или пред по-голяма сила веднага се пръскат. Те разчитат на нощни маршове и нападения, свързват се чрез сигнали и пароли, а когато са на стан, запалват настрани от него огньове, като стражите се отдръпват назад в сянката, за да наблюдават в светлината им кой идва. Всички предпочитат да изтощават противника, да го увличат навътре в страната и да го пресрещат по високите теснини и клисури, да връхлитат върху снабдителните му отряди и обози, и в тъмнината да палят селищата, които му предлагат подслон.

Бойният ред на траките възниква спонтанно, лишен от тясно взаимодействие между съставките си и не може да издържи редовна битка. На равно място той не е в състояние да организира и отбранителен бой. Действително войската се разгъва в тънък фронт, но отделните части нямат и не изпълняват специални задачи в общата идея за сражението. Едничкото правило, което е в сила, е напред и само напред, и на всяка цена, цялата сила е съсредоточена в атаката – един подчертан нападателен стил, присъщ на неустойчивата тактическа постройка.

В случай, че няма успех, следва още по-бързо отдръпване или, както пише Тукидид, спускали се напред и пак се събирали по домашния си начин и така загубили малцина[F12] . На свой ред Ксенофонт добавя, че при оттеглянето премятат щитовете си на гърбовете, за да се запазят.[RP13]  Този специфичен начин на воюване, при който се разчита на силния натиск, на вдъхновения устрем и на светкавичното прегрупиране при бягството, има своите безспорни предимства пред войската, съставена предимно от тежко въоръжени хоплити[RP14] , които така и не успяват да реагират пред тази напаст. В противен случай тракийските пелтасти и лековъоръжени конници едва ли щяха да се търсят като безценни наемници от елините и после в елинистическите армии, а и от римляните.

Тяхната стихия е атаката, а постоянното и мигновено редуване на нападения с отстъпления превръща всяка кампания в игра на криеница, при която войната нито е обявявана, а още по-малко довършвана.Тракийският боен ред скоро се разпръсква, но и още по-бързо се събира наново. Бойците се попиляват из полето и по ливадите, крият се в храстите и в близките горички, застиват зад естествените височини, потъват в деретата, сливат се с всичко околно, отиват къде ли не, но само малко време по-късно отново се появяват, за да се втурнат стремително и за да не оставят дъх у изтощените врагове.

Преди битките траките се настройват със страшни викове и крясъци, вдигат невъобразим шум с дрънкането на въоръжението си. По-буйните скачат с песни и в такт по обичая на своя народ, после предизвикват с ругатни и присмех противниците си, но никога не дочакват първия им удар, а неудържими и страховити се хвърлят срещу тях. Стига обаче, неприятелят да запази хладнокръвие, да не се поддаде на паниката и да приеме ръкопашния бой, те лесно се стъписват и хаотично удрят на бяг. Независимо от това, тракийският Арес е такъв кошмар за врага, че не един пълководец изпитва ужаса на тези светкавични приливи и отливи, и нито един не може със сигурност да твърди, че надделява над траките.

 

Димитър Попов

 

Литература:

Фол, Ал. Тракийското военно изкуство. София, 1969.

 


 [F1]Въоръжение – ще има ли статия Тракийско въоръжение?

 [F2]Извори?

 [RP3]Линк-речник

 [RP4]Линк-снимка

 [RP5]Линк-речник

 [RP6]Линк-речник

 [RP7]Линк-речник

 [RP8]Линк-речник

 [RP9]Снимка

 [RP10]Цитиране на Тукидид

 [F11]Изворите за всички тези действия?

 [F12]Цитиране

 [RP13]Цитиране

 [RP14]Линк-речник