начало arrow държавност arrow Държавност: тракийските царства arrow Одриската държава
Одриската държава PDF Печат Е-мейл
Одриската държава се разпростира в Югоизточна Тракия и от възникването си често се споменава като фактор в съседските отношения на Балканите.

В посочената зона се сплитат редица благоприятни фактори, сред които изпъкват стратегическите предимства и близостта до удобните морски излази по протоците (Хелеспонта и Босфора) и в басейна на Мраморно море. Тази обширна, но и компактна област е прорязана от реки, от които р. Марица е плавателна чак докъм Филипополис (дн. гр. Пловдив), разполага с добра съобщителна пътна мрежа, с мек климат и е изключително плодородна.

Положителна роля за появата на царството играят не само гръцките колонии и въобще процесът на колонизация на тракийските крайбрежия, които насърчават ответната консолидация и стимулират реакция и размах на военните мерки, но най-вече персийското присъствие. Борбите, които персите водят с местното население и с гърците, съдействат да се активизира политическия живот, да се постигне военна стабилност и крепкост на обединението. Продължителният, почти четиридесетгодишен престой на техните гарнизони в крайбрежните ключови места и особено в устията на реките, способства да се използва малоазийския и иранския управленски опит.

„От държавите в Европа - пише Тукидид, - които се намират между Йонийския залив (Адриатическо море) и Евскинския понт (Черно море), тракийското царство е най-голямо по размера на своите доходи и по другите богатства" - една убедителна характеристика за най-преуспяващата държава в Югоизточна Европа през V в. пр. Хр. В писмената литературна традиция и в епиграфските паметници одриските предводители носят титлата „базилевси", а самата им държава се нарича „базилея", т. е. „царство". То представя личната власт на най-силния династ, който успява да се справи с противници и конкуренти, и е в състояние да поведе мнозинството от населението в бойни инициативи.

За изпълнението на всекидневните задачи и за пълното си господство царете разполагат със съответен управленски и административен апарат. Поради характера на задължителната принуда и поради голямата територия, той е в непрестанно движение, за да осъществява контрол над вътрешността на страната, да събира данъци от подчинените племена и от зависимите гръцки колонии и за да брани границите.

Ето защо одрисите не познават наличието на постоянен център - на столица. Те се управляват от онзи укрепен пункт - временна резиденция, в който за момента престоява владетеля. Освен това самите граници на царството са подвижни за различните времена, за да се търси точно фиксираното му седалище.

Знае се също така, че наследяването на властта не се подчинява на принципи и надали съществува някакъв правов ред за регулиране на тази традиция. Вярно е, че царете се стремят да завещаят престола на някой от синовете си, но не по-малка истина е, че той се превръща в обект на междуособни борби сред благородническите семейства и често пряката приемственост не може да се спази. Тя се компрометира непрестанно от заговори на претенденти, от кървави злодеяния, от горещи амбиции на родственици, на първенци, на довереници.

Държавата на и за племенната аристокрация се персонифицира от фигурата на владетеля, който обединява законодателната, изпълнителната, съдебната и религиозната власт. Този цар-жрец, който може и да се обожествява, ръководи политическите и духовните дела. Овен това в уредбата на държавата Тукидид различава още парадинасти и т. нар. генайой, т. е. „родовити" люде.

Парадинастите или страничните владетели (странични, спрямо господстващото семейство) са военно-административни функционери, подчинени пряко на царя и на централната власт. Те са негови съуправители и контролират отделните области на страната. Същевременно т. нар. генайой са събирателен термин, който включва хора, които се отличават по своя произход - аристократичните големци изобщо.

От средите на изброените лица - представители на върхушката, била тя родова, служебна или жреческа, се излъчва царският оперативен, консултативен съвет. Той ръководи държавните дела, чуждоземните мисии, непрестанните задачи от военно естество, вътрешната уредба и всички онези дейности, пряко или косвено свързани с управлението. Този апарат съпровожда всяко действие на върховния династ, всичките му начинания. Това е търсеното общество от довереници, които го придружават и съветват в мир и във война.

Династическата линия на одрисите започва с Терес (около края на VI - началото на 40-те години на V в. пр. Хр.). Тукидид пише, че той създава "обширното царство на одрисите" и доизяснява, че е "първият цар, който се сдобива с голяма мощ" и стабилизира трайно властта. Всичко показва, че и до него племенната общност има свои владетели.

Основаването на Одриското царство не бива да се поставя предимно в зависимост от външен фактор, какъвто се счита оттеглянето на персите от тракийските крайбрежия след пораженията, нанесени им от елините през 480 и през 479 г. пр. Хр. при о. Саламин и при Платея. Раждането на държавата е продължителен и самостоятелен - сложен процес, при който точно Терес успява да се утвърди и да уголеми границите на подвластните си територии.

Най-ранните свидетелства за външнополитическата му дейност разкриват, че към края на VІ в. пр. Хр., след неуспешната кампания на Дарий І (522-486 г. пр. Хр.) срещу скитите, той урежда отношенията си с тях, като р. Дунав е призната за граница между двете царства. По време на кампанията най-важно е присъединяването на гетите - винаги верни съюзници на одрисите.

След 480 г. пр. Хр. и оттеглянето на персийските гарнизони Терес се отправя на югоизток, към Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров), и успява да сложи ръка на т. нар. Тракийска делта, която се простира между Бизантион и дн. Бургаски залив. Овладява и долното течение на р. Марица. По този начин Одриската държава обхваща земите от устието на р. Дунав до водосборната област на реките Тунджа, Арда и Марица и оттам на изток и на югоизток до хинтерланда на гръцките колонии.

Терес живее дълго, достига до 92 годишна възраст и е наследен от най-големия си син Спарадок (около началото - средата на 40-те години на V в. пр. Хр.). Владетелското му достойнство се вижда от монетите с неговото име, сечени в ателиетата на гръцките колонии.

Оттам в хазната на одрисите се стичат ежегодно големи парични постъпления - израз на наложения на елините данък и на политическата им зависимост от траките. Явно Спарадок е първият одриски цар, който има официален договор с Атина и ръководения от нея съюз, а споразумението за изплащания трибут се урежда между двамата партньори в полза на траките.

След Спарадок на престола застава Ситалк (около средата на 40-те години на V в. пр. Хр. - 424 г. пр. Хр.) - вторият син на Терес. През 431 г. пр. Хр., в самото начало на Пелопонеските войни (431 - 404 г. пр. Хр.), той сключва с атиняните официален договор. Полисът усеща силата, която може да му помогне да неутрализира намесата на македоните в Халкидика и да респектира чрез натиск проспартански ориентираните градове там. Амбициите на царя са да разшири границите на държавата в западна посока, включително за сметка на Македония.

Но тъй като Одриското царство никога не играе ролята на вярна сянка на една от враждуващите групировки, Ситалк започва похода едва през 429 г. пр. Хр. - в избрания от него момент. Начело на 150 000 армия, в която една трета е конница, владетелят оправдава действията си с неизпълнени обещания от страна на македоните за отстъпване на земи.

Първоначално военната кампания протича успешно. Армията опустошава всичко по пътя си и е чудовищна в очите на полисните жители. Нейната многолюдност се сравнява с "облак скакалци". Но с напредването на зимата войната се затяга. При усложнените условия одрисецът започва преговори и след даденото потвърждение за териториални компенсации склонява да прекрати експедицията.

През 424 г. пр. Хр. Ситалк, който продължава да следва своя план, води битка с трибалите, но претърпява неуспех и не закрепва новите западни граници на държавата по естествения перпендикуляр Тимок - Струма. През същата година той умира.

Начело на одрисите застава неговият племенник Севт І (424 - 407/405 г.пр.Хр.) - син на Спарадок, а атиняните подновяват съюза си с него. Съглашението датира след 424 г. пр. Хр., когато става забележителното увеличаване на данъците за хазната. Тукидид предава, че "данъците от всички варварски народи (преките поданици на владетеля) и на гръцките градове, над които одрисите властвали във времето на Севт, който царувал след Ситалк и най-много покачил данъците, достигнали до 400 таланта (1 талант е равен на 26 кг) в пари и се плащали в злато и сребро. Не по-малко злато и сребро се поднасяло и във форма на подаръци, без да смятаме шараните и простите платове и другите вещи."

Нарасналото самочувствие подтиква Севт І за действия към стабилно овладяване на опорните крайбрежни пунктове. Знае се, че той събира войска, привлича в нея и гети и започва военна операция срещу атиняните на югоизток, в района на Тракийския Херсонес. Тази е историческата потребност на цялата страна, лишена от естествените си излази. В тази посока се концентрират всички усилия. Втората главна задача е държавата да се наложи като общобалкански политически фактор.

Независимо че следващите владетели не успяват да осъществят посочените цели, и при тях авторитетът на царството продължава да е висок. В много отношения това е по-скоро време за събиране на сили, за ориентация на воли и за подготовка за нов стремителен подем.

Голямото усилие на одрисите да се наложат в политическия живот на Балканите и да осъществят съдбовната за тях експанзия се извършва по времето на Котис І (383 - 359 г. пр. Хр.). Той влиза в историята като съюзник на Атина, дори получава почетно гражданство и в знак на приятелство - златни венци от полиса. Договорните му отношения с Атинския морски съюз отново потвърждават данъчното облагане.

Далновиден и въоръжен с търпение, царят предвидливо изчаква своя час. Решителни са стъпките му за сближаване с гетите и трибалите. Той се нуждае от мощната им подкрепа, за да запази тила си от север. Доказателство за тесните връзки помежду им са надписаните съдове от Тракия - красиво изработени фиали, ритони, канички, върху които стои името на Котис І - очевидно дарове, изпратени от него на трибалските и гетските династи.

Сред 365 г. пр. Хр. тракийският държавник захвърля одеждите на атински приятел и смело нахлува в Тракийския Херсонес. При акциите си през следващите години той без особени усилия го покорява, а атиняните едва удържат напора му чрез последните си три отбранителни селища. Падането им е просто въпрос на време и само крачка още и полуостровът ще стане от край до край тракийска земя.

В създадената критична обстановка полисът реагира светкавично. Преди да довърши херсонеското нападение Котис І е убит от двама братя от Енос. Ръката, която се вдига, за да нанесе удара е вдъхновена от атиняните.

След смъртта на Котис І Одриската държава се разделя на три части и никога повече не се обединява. Започва период на политическа децентрализация, на обособяване на нови или на странични царства и организации. Това е време на криза, която обхваща всички територии на древна Тракия.

Валерия Фол

 

Литература