начало arrow държавност arrow Държавност: тракийските царства arrow Тракийските царства
Тракийските царства PDF Печат Е-мейл

Античната писмена литературна традиция, като се започне от ранните гръцки поети и логографи, и от Херодот нататък, както и археологическите материали, макар и откъслечни, са достатъчно убедителни с данните, които представят за обособяването на отделни политически обединения през І хил. пр. Хр. Тяхната поява не може да се определи точно. Датировката е в зависимост от известията, с които науката разполага, за конкретни или частични техни изяви на международната арена. Политическото райониране на древна Тракия, като се върви в посока от изток на запад и от юг на север, чертае приблизително следната карта.

Най-напред в Югоизточна Тракия, във вътрешността на Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров), са известни долонките. Те са засвидетелствани от Херодот, който документира царството им по повод на войната, която те водят със северните си съседи - апсинтии. Разказът, който се отнася за средата на VІ в. пр. Хр. и по-точно за събитията между 561/560 и 556 г. пр. Хр., ги представя със собствена политическа организация, ръководена от владетели, представени въоръжени с типичните за траките две копия.

Вторият район обхваща приблизително Източните Родопи, водосборния район на реките Арда, Тунджа и Марица с планините Странджа и Сакар. Той е известен с разпространението на мегалитните паметници, които прекъсват живота си към края на VІ в. пр. Хр. Археологическите проучвания на долмени и скални гробници, на големи по размери укрепени селища и крепости, разкриват, че населението по тези земи и най-вече племенната общност на одрисите има установено икономическо и социално развитие. То познава обществената диференциация, а следователно наследява и държавнотворческото начало.

Третата зона от политическата карта се разполага между реките Места и Струма с Централните и Западните Родопи. Оттук произхожда забележителния гробен комплекс край с. Дуванлий, Пловдивско от края на VІ и началото на V в. пр. Хр., който обикновено се приписва на бесите.

Още преди силната Одриска държава да се наложи на северозапад и да ги погълне, някъде докъм средата на VІ в. пр. Хр., бесите изживяват забележителен възход, който се дължи на удобното им местоживелище, на разклонената пътна мрежа, на стабилната стопанска база и на оживените търговски контакти. Към това време се отнася масивният златен пръстен, върху който е изобразен конник - типичното олицетворение на владетеля, и е гравиран надпис Скитодокос. Названието влиза в кръга на тракийските „царски" имена и, изглежда, изправя пред нас първия известен бески династ.

Предводители на бесите са известни през по-късните времена. Такъв например е Рабокент през І в. пр. Хр., посочен от римляните, които, за да всеят вражда, отнемат прославеното светилище на Дионис и го предават на одрисите. При тези обстоятелства спонтанните въстания на бесите не са за учудване. Първото е по-скоро опипване на почвата и увертюра към онова, което ще последва. Второто наподобява по своята сила природна стихия и се предвожда от жреца на Дионис - Вологез. През 15 г. пр. Хр. той застава начело на съплеменниците си, които намират упование в религиозния си ентусиазъм, и с размах започват борбата. Въстанието продължава до 11 г. пр. Хр., обхваща съседните територии и има отзвук и сред други местни племена.

Следващата област покрива територията между реките Струма и Вардар. Древните автори описват за тези краища много тракийски племена като дерони, едони, пеони, бисалти, мигдони, одоманти и други, със собствени политически организации. Някои от вождовете на тези династически домове остават анонимни. Други се знаят едва от V и ІV в. пр. Хр., но всичките те са суверенни носители на държавната и религиозната власт.

Държавностроителната практика за този ареал се доказва пряко от монетосеченето на някои племена от края на VІ и началото на V в. пр. Хр., които разработват рудните находища на планините Пангей и Дисорон (дн. Круша планина в Гърция). Най-известни са емисиите на дероните и на бисалтите.От Херодот се знае един безименен цар на последните, който отказва да се включи към пълчищата на Ксеркс (486-464 г. пр. Хр.) и доброволно да стане негов роб, оттегля се навътре и нависоко в планината Родопи, където остава недосегаем, и забранява и на шестимата си сина да се присъединят към персите. Понеже те не го послушали и участвали във войната срещу гърците, вместо да се зарадва, че са се завърнали невредими след неуспеха на експедицията, като наказание той ги ослепява.

Монетосеченето е познато и на едоните, които се намират на юг от бисалтите по десния бряг на р. Струма чак до устието й. Емисиите им носят надпис, който гласи: „Гета/Гетас, цар на едоните". Съществуването на тяхна държавна организация и нейният престиж се потвърждават от участието им в политическите перипетии на времето. От времето на Пелопонеските войни (431-404 г. пр. Хр.) от Тукидид се знае царят им Питак. Поради проатинските си настроения той става жертва на дворцов заговор. В него участват жена му Брауро и синовете на аристократа Гоаксий, очевидно с проспартанска ориентация.

На север от Стара планина, в посока от изток на запад, са познати държавните организации на гетите и на трибалите. Първите обитават североизточните тракийски предели, от двете страни по долното течение на р. Дунав, а династическата им линия е засвидетелствана едва през ІV в. пр. Хр. За тези времена е известен гетският владетел Котела/Котелас, който дава за съпруга на Филип ІІ (359-336 г. пр. Хр.) дъщеря си Меда и в добавка много дарове, за да скрепи военнополитическия си съюз с македоните.

Още по-популярна е фигурата на Дромихайт, който към 293 - 292 г. пр. Хр. успява да победи Лизимах (322-281 г. пр. Хр.) - приемника на Александър ІІІ Велики (336-323 г. пр. Хр.) в Тракия, и дори го пленява или, според друга версия, залавя сина му Агатокъл. От края на ІІІ и началото на ІІ в. пр. Хр. са познати и гетските династи Ремакс, Золтес, Залмодегикос. Интересът на древните автори се засилва отново едва през І в. пр. Хр., когато римляните отправят погледа си към тази зона от античния свят. Тогава датира силното държавно обединение под ръководството на Буребиста, срещу което Юлий Цезар замисля поход малко преди смъртта си.

Държавностроителната практика обаче действително започва далеч преди да се забележи и отрази от древните писатели. Така например в разказа за похода на Дарий І (522 - 486 г. пр. Хр.) срещу скитите в края на VІ в. пр. Хр. Херодот съобщава, че гетите са „най-храбри и справедливи от траките". Единствени те оказват съпротива на персийския господар и вярват в безсмъртието си. Следователно още тогава гетите изпъкват със стабилен военен потенциал и възможности, и със собствено религиозно учение, което, според бащата на историята, дължат на своя цар, жрец и бог - Залмоксис. С други думи династическото им родословие е пряко засвидетелствано поне от края на VІ в. пр. Хр.

Следващият район от политическата карта обхваща землището на трибалите. Те се налагат в северозападните краища и поради агресивността си етнонимът им се налага като сборно име за населението, разположено между реките Дунав, Искър, долното течение на Морава и Стара планина. Знае се, че през 376/375 г. пр. Хр. трибалският предводител Халес, начело на повече от 30 000 души, предприема поход срещу гръцката колония Абдера, опустошава околностите й и взема оттам голяма плячка.

Друг техен цар е Сирм, който дава сражение на Александър ІІІ Велики по време на Дунавския му поход и е негов достоен противник. Отзвукът от стореното от армията му е толкова голям и така се разчува, че литературната традиция дори съхранява един анекдотичен разказ за мнимата смърт на македонеца. Малко време преди това, през 339 г. пр. Хр., трибалите водят битка и с Филип ІІ, успяват да го ранят и отнемат плячката му. Мястото и могъществото на аристокрацията им се разкриват и чрез археологическите материали. Със сигурност един от техните династически домове се намира на терена на град Враца, поради погребенията в Могиланската могила и скъпия инвентар там. В това отношение още по-красноречиво е съкровището от с. Рогозен, Врачанско, което се състои от 165 скъпоценни съда.

Последната зона за организиран държавно-политически живот се отнася за населението, което живее в обширната територия между Карпатите и р. Дунав. Това са даките, които от втората половина на І в. под ръководството на владетеля Децебал оказват упорита съпротива на римляните до окончателното им покоряване от император Траян (98 - 117 г.), през 107 г. Всичко завършва с присъединяването на цялата страна към Рим и с превръщането й в провинция Дакия.

Политическите организации, които се развиват през и след края на ІІ хил. пр. Хр. и приемствеността в традициите се материализират исторически към средата и втората половина на VІ в. пр. Хр., чрез появата на една от най-древните държави в Европа - Одриската. Този е крайният резултат и върховата изява на цялостното развитие на древна Тракия.

Димитър Попов

Литература