начало arrow религиозност arrow Боговете arrow Котито (Κòτυς, ΚοττÒ, Coto, Κοτυτ(τ)è, Cotytto)
Котито (Κòτυς, ΚοττÒ, Coto, Κοτυτ(τ)è, Cotytto) PDF Печат Е-мейл
Заедно с Котис, Кото, Кот(т)о е също едно от имената прозвища на Великата богиня-майка на траките.

Най-ранното ù засвидетелстване е у Есхил в трагедията "Едони" - част от тетралогията "Ликургия" [Aeschyl. fr. 71]. Запазените фрагменти предполагат, че култът ù е особено популярен сред това тракийско племе още повече, че постановката на сцената става към 467 г.пр.Хр., т. е. приблизително към времето на първия злощастен опит на атиняните да основат в този район колонията Амфиполис - точно на стратегическото устие на р. Стримон.

От поета се узнава още "и за музикалните инструменти, свързани с нея " и, което е най-важно, че церемониите в чест на богинята явно са потопени в тайна, след като Есхил изрично заявява - "почитащите мистериите на К.". Картината се допълва и от известието на Страбон, че Котитиите, т.е. нейните празници, и Бендидиите, т.е. тези на Бендида, от които водят началото си и орфическите чествания, приличат на малоазийските оргиастически тържества [Strabo. 10, 3, 16].

По повод използваните музикални инструменти поетът поставя К. във връзка с Дионис и предполага пряк паралелизъм между обществата от почитатели на двете божества. Цялата описана обстановка - мистериите, оргиите, възбуждащата музика, шумните инструменти, ритуалните възгласи и викове, застрашителните подземни ревове на бикове, разюзданите движения, разпуснатите танци, маските, мимансите и т.н., всичко това отговаря на атмосферата на култовите практики, извършвани за малоазийската майка на боговете Кибела и за Сабазий. По този начин се подчертава както същностната характеристика на К. като велика господарка, така и вероятната възможност за асоциирането ù с Дионис и връзката с малоазийската действителност.

По времето на Пелопонеските войни (431 - 404 г. пр. Хр.) култът към К. се разпространява в гръцкия свят по политически причини - главно поради стремежа на враждуващите групировки да се доберат до помощта на силни съюзници, какъвто впрочем е и династическият дом на едоните. Малкото запазени фрагменти от комедията на Евполис "Бапти", т. е. Потапящи се (Гмурци), но и потапящи се един друг, дават възможност да се мисли, че богинята намира място в Атина и се почита в полиса.

Произведението е поставено през 415 г.пр.Хр. не много време преди авантюрата на Алкивиад в Южна Италия и на о. Сицилия и осмива племенника на Перикъл като адепт на оргиастичния ù култ. Той устройва свещенодействията и практикува мистериите тайно - в средата на затворен кръг от нейни почитатели. Авторът го обвинява в скандално поведение поради въвеждането в мода на чужди и развратни обичаи и поради пренебрежението към полисните традиции. Едно известие на Хезихий даже дава основание да се допусне, че той по особено скандален начин пародира тайнствата на богинята, като по време на представленията дори я изважда на сцената в образа на разпусната, безсрамна флейтистка [Hesych. s. v. Eupolis].

По всичко изглежда връзката на Алкивиад с нетрадиционните идеи не е случайно хрумване на комедийната фантазия или пък осмиване на ексцентричните му прояви още повече, че впоследствие към стратега има официално обвинение в безбожие - в оскърбяване на държавните атински божества и постановените от полиса култове, в тяхното пренебрегване и обругаване. Плутарх допълва нападките със съобщения за негови разюздани пиянства и любовни развлечения и добавя как често го виждат да се разхожда с пурпурни женски дрехи, които се влачат в праха на градския площад [Plut. Alcib. 16; 23]. Това се потвърждава и от Либаний, който пише: "облечен в женски дрехи, той скрива на пир, че е мъж" [Cram. Anecd. Oxon. 4, p. 158].

Тук е необходимо да се наблегне не само на тесните взаимодействия на Алкивиад с тракийската среда - особено малко по-късно с династите на одрисите Медок  и Севт ІІ, но и на самото обяснение на наименованието на пиесата на Евполис и на версиите в кодексите. Накратко - "баптите" се считат за "изнежени" мъже, които демонстративно имитират жени или както текстът буквално гласи: "К. е богиня в Атина, която почитат женствени мъже" и после се добавя, че те са безсрамници, които танцуват по подражание на другия пол [Schol. Juven. Sat. 2, 91-92].

По всяка вероятност в изгубената комедия на Евполис става дума и за обредите на посвещение в мистериите на К. Заглавието на произведението разкрива във връзка с нея възможността от практикуването на някакъв инициационен ритуал на пречистване с вода - един вид кръщение, свързано с мистичен скок, който отвежда към пълното прераждане на собствената природа и към тайните на безсмъртието. Така е най-малкото, защото гмуркането, скокът във водата, отбелязва акта на преминаването от едно състояние към друго - от непосветения към посветения.

Самото потапяне е смислово равнозначно на разлагането на формите, но не е окончателно угасване, защото изплуването повтаря космогоничния акт на творението, което само по себе си означава появата на нов живот или на качествено нов човек. Именно поради тази причина водната символика съдържа в себе си както смъртта, така и възраждането. Водата "убива" идеално - тя унищожава всякаква форма, но и точно поради това тя е и толкова богата на "зародиши" и е сътворяваща.

При преходните обреди ритуалната смърт е задължително условие за обновлението и за възраждането. Ето защо заедно със скока непосветеният умира в своето незнание, но и се ражда отново с излизането си от водата, изпълнен от мощта на въвеждането си в сакралното. Инициацията означава преминаването от един свят в друг, като по този начин човек претърпява пълно преобразуване и става различен. Извършеното превъплъщение е надминаване на състоянието на неведение, а самата посветителна кончина преосмисля смъртта и отвежда към нов живот.

Очевидно при церемониите на К. тази символика се дублира чрез смяната на пола, така добре изтъквана от Алкивиад. Въобще травестиите, хомоеротичният характер на танците, женските маски, наподобяването на държането на противоположния пол са достатъчни да покажат как участниците в мистериите на К. "умират" като мъже и се "раждат" като жени, вече напълно достойни за своята богиня - с нов облик и ново поведение.

Смяната на дрехите показва просто смекчена версия на андрогинията, което съвсем не означава, че К. е андрогинно божество. Мъжът, който носи женски одежди, не се превръща поради това в жена, но осъществява за момент единството на половете, което облекчава неговото тотално разбиране на космоса. Наистина "ставам мъж и жена" или "не съм нито мъж, нито жена" са пластични изрази, с които езикът се мъчи да опише пълното преобръщане на ценностите. Да си едновременно мъж и жена е също толкова парадоксално, колкото да станеш наново дете, т.е. да се родиш повторно.

В трагедията на Есхил "Едони" дори самият Дионис е представен като "изнежен, в лидийски хитон жена" [Aeschyl. fr. 8 и 61]. Той е осмиван от едонския цар Ликург поради тази си външност и маниери и подгонен от него уплашен се хвърля в морето (извършва култов скок - полет), намира убежище при Тетида (равнозначен превод-означение на Великата богиня-майка) и едва тогава побеждава и наказва тракийския династ. Както се вижда, всички принципи са спазени и са отразени още в подробния разказ на Омир и в схолиите към него [Hom. Il. VI, 130-140].

Впрочем едонската локализация на култа към Котито се потвърждава и от единствения засега епиграфски паметник от Филипи (Югозападна Тракия), върху който на латински е изписано божеското име Кото (Coto), дателен падеж на гръцкото Котис. Надписът стои редом с изображение на Артемида, облечена в къс хитон, с лък и със стрела в ръка - нещо типично за областта, където под гръцката иконография местното население почита своята Велика богиня-майка.

В хода на перипетиите на Пелопонеските войни и в опита за домогването на съперниците до сериозната подкрепа на тракийските династически домове К. става популярна и в дорийския свят. От Хезихий се знае коринтската митологична генеалогия за дъщерите на Тимандър, в която са изредени Хелотия, Евритиона, Хриза и накрая Кот(и)то [Hesych. s. v. Κοτυττè]. Най-ранното долавяне на елементите на тази литературна традиция се появяват в схолиите към една от идилиите на Теокрит, където се обяснява името на владеещата чародейни любовни съвети старица Котитарис. Текстът буквално гласи: "има (една) К. - дорийска богиня, по която и тази получава името си" и после: "от почитаната от дорите К. е наречена Котитарис" [Schol. Theocr. 6, 40].

[Димитър Попов]

 Литература:

Лозанова-Станчева, В. 1993: Мито-ритуалният комплекс на тракийските Котитии. София