начало arrow царе arrow Исторически тракийски владетели arrow Децебал (Dekebalos, Decebalus)
Децебал (Dekebalos, Decebalus) PDF Печат Е-мейл

Последният цар на даките (87-106 г.), син на Скорило.

Със забележителни качества на дипломат и стратег, Д. успява да обедини дакийските племена в силна държава. Той е най-мощният политически противник на римската военна административна власт на Балканите. Според Дион Касий [LXV, 6-10] сблъсъците между даки и римляни започват през 86 г. Д., който предвожда добре организирана армия, чрез внезапна атака разбива римските военни сили в Мизия. В битката загива управителят на провинцията Опий Сабин. С цената на големи усилия и на многобройни жертви римляните успяват да отблъснат даките на север от р. Истрос.

На следващата 86/87 г. даките отново побеждават римските легиони, като в битката загива главнокомандващият Корнелий Фуск. Едва през 88 г. новият управител Тетий Юлиан успява да победи Д., а през 89 г. е сключен мирен договор. Въпреки отпразнувания от император Домициан триумф, дакийската държава остава сериозен военно-политически противник на римляните по дунавската граница и получава от Рим значителен данък. Едва император Траян, след две продължителни и тежки войни срещу даките и Д. (101-102 и 105-106 г.), успява да се справи с опасния неприятел. Първата война започва през пролетта на 101 г., когато основните римски сили са прехвърлени по понтонен мост при Виминациум на левия бряг на Истрос. Скоро римляните завладяват прохода Тапе и пряко застрашават укрепените селища в днешната планина Оръщие (Румъния), където е разположена столицата на даките Сармизегетуса. В единственото сражение на тази кампания римляните побеждават и Д. е принуден да сключи тежък мирен договор. В неговите клаузи изрично се отбелязва, че трябва да бъдат разрушени множество дакийски крепости и да не се наемат войници от подвластните на римляните земи.

Според договора от 102 г., подробно описан от Дион Касий [LXVIII, 5-6], силната преди това държава на Д. се превръща в политически сателит на Рим. Траян оставя гарнизон и в столицата Сармизегетуса. За победата над Д. през декември 102 г. той получава прозвището Дакийски (Dacicus) и отпразнува триумф.

Рим използва като претекст за втората война с даките възстановяването на някои разрушени крепости и опита на Д. да отнеме от язигите, римски съюзници, част от земите им [Dio Cass. LXVIII, 10, 3]. През май 105 г. по молба на император Траян сенатът обявява война на дакийския владетел с обвинението, че системно нарушава мирния договор от 102 г.

Римската армия, която наброява 14 легиона и около 60 000-на спомагателна войска, многократно превъзхожда силите на даките.

Д. няколко пъти търси мирен изход от наложения конфликт, но след неуспешните преговори решава да продължи борбата докрай. Опитите да бъде премахнат Траян чрез наемни убийци са неуспешни, а легионите му преминават в решително настъпление. През лятото на 106 г. са нападнати последните укрепени селища на даките в планината Оръщие. След кратка съпротива отново е превзета столицата Сармизегетуса.

Дион Касий [XVIII, 14, 3] обяснява, че Д. се самоубива, тъй като не желае да попадне в римски плен. Главата на дакийския цар е показана пред легионите, а Траян е приветстван за шести път като император. Още през същата 106 г. са отсечени монети с надпис Dacia Capta (Покорена Дакия).

Дион Касий разкрива още една любопитна подробност: Д. успява да скрие съкровищата си под р. Саргетия, която тече покрай столицата. За целта е променено коритото на реката и след заравяне на съкровищата тя отново е върната в предишното й русло. Един от приближените на Д., на име Викил, издава тайната на римляните, които откриват и вземат съкровищата [Dio Cass. LXVIII, 14, 4-5].

В чест на победата над даките е издигната Траяновата колона в Рим. Пак по това време Траян създава три града в провинция Долна Мизия - Никополис ад Иструм, Марцианополис и Тропеум Траяни (дн. гр. Адамклиси, Румъния), които да напомнят на поколенията за голямата му победа над даките. Край Тропеум Траяни също е издигнат паметник в чест на триумфа над Д. и над даките.

Кирил Йорданов