начало arrow религиозност arrow Тракия и траките в митологията arrow Керое(са)
Керое(са) PDF Печат Е-мейл

Κερόη, Κερόεσσα – „рогатата” [Hesych., fr. 3, §3, p. 147 Müller; Georg. Codin, p. 4; у Steph. Byzant. s.v. 190 Βυζάντιον – Κ<ε>ροέσσα], дъщеря на превърната в крава възлюбена на Зевс Ио – дъщерята на речния бог Инахос и цар на Аргос [Apollodor, 2, 5 = Hesiod, Каталог на жените, fr. 124 = Acusilaus, FGrHist 2, fr. 26]; според една от митологическите версии – майка на Бизас, епоним на града Бизантион. 

 

Според най-ранния разказ, съхранен от Дионисий Византийски (2 в.сл.Хр.) в неговото съчинени Anaplus Bospori или De Bospori navigatione – Пътуване през Босфора или За навигацията на Босфора [frg. 18-22, 28-30 Müller], Ио родила К. при олтара на Семестра (Σεμέστρη или Σεμύστρα – дн. Силивритепе) под едноименния хълм, при сливането на двете реки Барбюз(и)ос и Кюдарос малко преди да се влеят в залива Керас (Κέρας – τὸ κέρας, гр. рог) или Златния Рог (Хризокерас: Χρυσοκέρας) [Dion. Byz., Anaplus Bosp., frg. 18-19, p.26 ff. Müller; Dion. Byz., Bosp. Nav., p. 11f, 88 Wescher; Georg. Cedr., II. 80B; Niceph. Greg., ii 847, 858, 1291 Bonn; вж. още Himer., Or. 7§6; Apollodor., 2, 1, 3; Polybius, 4, 43, 6; Hesych., fr. 4, §8, p. 148 Müller; Codinus, De orig. Const., p. 4 Bonn; Etym. Magn. s.v. Βόσπορος; Oberhummer: 5-6]. Там било основано най-старото тракийско селище на бъдещия град на Бизас, според древните легенди. В своите странствания превърната в крава от ревнивата съпруга на Зевс, Хера,  Ио преминала през Босфора, [с предишно име Тракийски брод,Πόρος Θρᾴκιος: Apollod., 2, 1, 2-3], давайки му името боос порос (βοὸς πόρος), т.е. крави брод [Hesych., fr. 4, §5-9 = FHG IV, 147-148 Müller]. Когато възвърнала човешкия си образ, тя родила там дъщеря, наречена К. според някои версии – по името на залива [Georg. Codin, p. 4]. Според други, обаче, по нейното име синът й Бизас по-късно нарекъл така залива, на който бил построил своя град [Procop., De Aedificiis, I, 5, p. 191Dindorf: Κέρας οἱ ἑπιχώριοι Κερόεσσῃ τῇ Βύζαντος μητρὶ τοῦ τῆς πόλεως οἰκιστοῦ ἐπωνύμως καλοῦσιν]. 

Хезихий [Hesych., fr. 4, §8, p. 148 Müller] добавя, че според някои мястото се наричало Керас (Κέρας) или „рог” в чест на рога на козата Амалтея и символизирало плодородието и изобилието, което носело на местното население. Тези митологични асоциации може би рефлектират в монетните типове на Бизантион от времето на Константин I Велики, които представят Тихе на града с рога на изобилието и клонче – евентуално лаврово [Alföldi 1947: 16; Alföldi 1948: 3].

Дионисий Византийски, в перифраза на П. Жил [Dionys. Byzant., fr. 18, p. 28 Müller; Gilles 1729], също разказва, че дъщерята на Ио носела следите на нейната трансформация и от двете страни на челото й имало две издатинки като рога: 

Hanc tollens Semystra lactate et nutrit gerentem insigne transformationis maternae; cornuum enim typi ex fronte eminebant, unde appellatur Ceroessa.

Поради това тя била наречена „Рогатата”. К.  била отгледана там, където била родена, от нимфата Семестра [Hesych., frg. 3, §5, p. 147 Müller], която по други версии била майката на Бизас [Фол 2001, 190-197]. 

Хезихий продължава митологичния разказ с уточнението, че К. превъзхождала всички други тракийски девойки по красота, поради което Посейдон се влюбил в нея и от тяхната любов се родил – отново при олтара на Семестра – Бизас, „мъж почитан подобно на бог”, когото отгледала нимфата Бизие [St. Byzant., s.v. Byzantion; Eustathius on Dionys. Perieget., 803]. Мнозина съвременни изследвачи от Й. Своронос [Svoronos 1889, 74–77, Pl. 1,1-2; срв. Head 1911, 266, 268] насам се опитват да видят в някои изображения върху монети на Бизантион от 4 в.пр.Хр. и 2 в.сл.Хр. с фигура на крава алюзии с мита за Ио, дъщерята на Инахос.

Митът за К. има по-скоро етиологичен характер и обяснява появата на топоними като Боспорос и Керас (Хризокерас – Златния рог) в тясна връзка, разбира се, с този на Бизантион. Тя е изглежда вторична фигура в местната митологична генеалогия на Бизантион, породена от интерполирането на мита за злополучната дъщеря на царя на Аргос и речен бог Инахос, Ио, измествайки по-архаичната локална нимфа Семестра. Затова и Семестра се раздвоява, превръщайки се или в дойка на майката на бъдещия херос-епоним на града, или на него самия. В един от вариантите, разказани от Хезихй [Hesych., fr. 4, §5-9 = FHG IV, 147-148], Бизас е автохтонен тракийски цар, син на местната нимфа Семестра, но отгледан от местната изворна нимфа Бюзиа, която по думите на Хезихий и към негово време (6 в.) все още снабдявала с вода византийското население [Hesych., fr. 4, §9 = FHG IV, p. 148; Dion. Byzant., 24, Chron. Pasch., 265, 12-40, p. 494 Dindorf; John Malal., Chron., 13. 320; Procop., De aedif., 1. 5]. Пасхалната хроника идентифицира извора с построения от император Адриан (117-138 г.сл.Хр.) акведукт. Вписването на местното митологично повествувание в една по-широка общоелинска митологична рамка, какъвто е митът за Ио и Зевс, не е изненадващ и несвойствен за локалните традиции маниер и отразява естествен етап от тяхното развитие [Clarke 2008: 169-171]. Това съчетание не е случайно, защото Ио като дъщеря на аргивския цар Инахос привнася към местната традиция (псевдо-?) исторически мотив за евентуалното участие на аргивски колонисти в основаването на града, както може да се провиди в редица извори [Constant. Porphyr., De them., 2, p. 46: Αὐτὸ δὲ τὸ Βυσάντιον Μεγαρέων καὶ Λακεδαιμονίων καὶ Βοιωτῶν ἐστιν ἀποικία; вж. оракула, даден първо на аргивците, според Hesych., fr. 4, §3, p. 147 Müller, за разлика от варианта у Dionys. Byzant., §23 Wescher, p. 11; Страбон, 7, 6, 2 и Steph. Byzant., s.v. Βυζάντιον, който Делфийският оракул дава на мегарци]. 

Традицията е била изглежда дълбоко вкоренена в митологията на Бизантион, защото фрагментирани асоциации от нея се долавят в една намерена през 1981 г. и публикувана през 2011 г. надгробна епиграма върху саркофага на актьора от Бизантион Евелпистус, син на византиеца Созус [Avram – Jones 2011, 126-134; срв. Staab 2011, 97–102; срв. Dion. Byzant., p. 36 W; Anth. Pal. VII 169; Constant. Porph., De Them. II. 12; Ps. Simeon Logoth., p. 729 Combefis]. В епиграмата Бизантион е характеризиран като Εἰναχίας γαίης, „Земя на Инахос” [за ἰναχίης βοός вж още Codin., p. 9 Bonn; Const. Porphyrog., De them. II, p. 30 E Bandury; Suda, s.v. Βοίδιον; и особено – Anth. Palat., VII, 199]. 

Според Пасхалната хроника [265 b, срв. 264, d, 285. a. b, 322 c.d] съпругата на Бизас, Фидалейа [Фол 2001, 190-197], обявила К. за Тихе на града, асоциирайки този институционален акт с построяването на емпориона и старите Константинополски стени „от море до море”, т.е. града на (Бизас на) Историческия полуостров. Следи от култа й могат да се доловят в по-късните сведения на византийските автори, описващи Тихе на града от 6 в. насетне. Особено видим става той във връзка с осветяването на изградения по повеля на Константин Велики град, наречен на неговото име. В описанията на византийските автори, възкресяващи ритуалната ситуация около освещаването на Константинопол, Тихе на града вече е силно усложнена от характерния за късната античност синкретизъм. Тя съчетава редица божествени фигури, в които обаче рефлектира архетипалната природа на характерната за Източното Средиземноморие и тракийските религиозни представи Велика богиня-майка (Реа – Кибела), придружавана от своя божествен син. Кедрен [Cedren, I, p. 496 Bonn.] и Зонара в Epitome Historiarum [Zonaras 13, 3 Dindorf III, p. 180] изрично ни информират, че Константин посветил новооснования си град на Майката на боговете.

Императорът институциализирал един многопластов образ като Тихе на града, който в някои свои аспекти съхранил и древните местни митологични и култови традиции [Parastaseis Syntomoi Chronikai 34; Patria Constantinopolis 29; Alföldi 1948: 111; Dagron 1974: 43-45; 373-374; Lozanova 2013: 163-180], свързани евентуално с култа на К. Забележително е описанието на Йоан Малала на безкръвното жертвоприношение (със зърно и вино), което Константин извършил в чест на Тихе на новооснования град през 330 г. По подражание на традициите на Рим той дал на Тихе на своя град мистерийното име Антуса (Ἀνϑοῦσα или Флоренция: „Цъфтяща”). „Този град, добавя Йоан Малала, бил основан най-напред от Фидалиа, и Тихе на града тогава била наречена Керое” [Malalas 13, 7, oп. 320; Garstad 2005: 85-135]:

Malalas 13, 7: … τὴν δὲ τύχην τῆς πόλεως τῆς ὑπ᾽ αὐτοῦ ἀνανεωϑείσης καὶ εἰς ὄνομα αὐτοῦ κτισϑείσης ποιήσας τῷ ϑεῷ ϑυσίαν ἀναίμακτον ἐκάλεσεν Ἀνϑουσαν. ἤτις πόλις ἐκτίσϑη ἐξ ἀρχῆς ὑπὸ Φιδαλίας∙ καὶ ἐκάλεσεν τότε τὴν τύχην αὐτῆς Κερόην

Филосторгий [Philostorgius, Eccl. Hist. 2.1.2.17] и Пасхалната Хроника [285 a, p. 528] също потвърждават, че Константин посветил своя град на Тихе, на която дал името Антуса. Пасхалната хроника препредава почти дословно, макар и в силно съкратен вид същото сведение, отнасяйки свещенодействието към 328 г., две години преди тържественото освещаване на 11 май, 330 г.:

Cronicon Paschale 285 a, p. 528 Dindorf: … τὴν δὲ τύχην τῆς πόλεως τῆς ὑπ᾽ αὐτοῦ ἀνανεωϑείσης ποιήσας ϑυσίαν ἀναίμακτον ἐκάλεσεν Ἀνϑουσαν.

Асоциирането на Тихе на Константинопол – К. с Флора, мистерийното име на Фортуна на Рим, има чисто политически и идеологически характер. Но Тихе на Константинопол няма нищо общо с Фортуна на Рим и асоциациите са чисто външни. Ясната диференциация между двете митологични фигури се долавя както от монетосеченето през 4 в. [Gnecchi 1912: 136–138; Alföldi 1947: 16; Alföldi 1948: 3], така и от склуптурните изображения [Strzygowski 1893, 141-153] и култовия им контекст. Архетипалната фигура на тракийската Велика богиня-майка и нейният син, митологически проектирани в двойката К. (Семестра/ Бизие) и Бизас, хероят-епоним и цар на Бизантион, бива възкресена в идеологическите демонстрации на Константин Велики: елегантно и недискретно той асоциира фигурата на К. – Тихе на града на Бизас със своята собствена майка Елена. 

Зосим (живял в Константинопол по времето на император Анастасий I, 491-518) като описва строителната дейност на Константин във Бизантион, разказва, че в източния ъгъл на Тетрастоон-а (старата агора) императорът построил два храма с колонада и поставил там две култовите статуи на Тихе. Едната, очевидно преизползвана, била тази на Реа, Майката на боговете, която Язон и спътниците му поставили на планината Дидимус, до град Кизик [Zosimus, Historia Nova, 2, 33, p. 97]. Култът на една Велика богиня-майка по своя характер, идентифицирана с Реа като майка на боговете, или Кибела, бил въведен в Бизантион според митографските сведения тъкмо от неговия херос-епоним Бизас [Hesychius  fr. 4, §16, p.149 Müller] и той най-вероятно е бил в най-древните си пластове асоцииран с фигурата на К. като негова майка. В другия храм Константин поставил статуя на Fortuna Romana [Zosimus, Historia Nova, 2, 31, p. 97], продължавайки римската традиция. Приписвайки на Бизас построяването на храма на Реа на Тетрастоон-а, Хезихий [Hesychius  fr. 4, §15, p.149 Müller] добавя, че светилището било известно на местното население като Тихайон, т.е. „храм на Тихе”, което отнася почитането на една велика богиня-майка като патрон на града към най-ранната история на Бизантион:

Hesychius  fr. 4, §15: Μετὰ δὲ τὴν τοῦ τείχους στεϕάνην καὶ τὰ τεμένη τῶν ϑεῶν ἀπειργάζετο∙ Ῥέας μὲν κατὰ τὸν τῆς Βασιλικῆς  λεγόμενον τόπον νεών τε καὶ  ἄγαλμα καϑιδρύσατο, ὅπερ καὶ Τυχαῖον τοῖς πολίταις τετίμηται.

Тъкмо там, на Тетрастоон-а, древната агора на Бизас, император Константин издигнал статуя на своята майка Елена, поставяйки я недвусмислено в култовия и митологичен контекст на божествената майка и нейния син – основател на Вечния град.

Ваня Лозанова 

Литература:

Лозанова, 2010: Лозанова, В. Бюзас/Зевксипос Хелиос и преосноваването на Бизантион – сп. История 3, 2010, 9-19 

Мушмов 1912: Мушмов, Н. Античните монети на Балканския полуостров и монетите на българските царе. С., 1912

Фол 2001: Фол, В. Byzas–Byzantion: една културно-историческа метафора, В: Морето, културата, фолклорът. Научни четения по хуманитаристика, Бургас ’99. Международен фолклорен фестивал, Бургас, 2001, 190-197

Alföldi 1947: Alföldi, A. On the Foundation of Constantinople. – JRS, 1947, vol. 37, 10-16

Alföldi 1948: Alföldi, A. The Conversion of Constantine and Pagan Rome. Oxford,1948

Avram – Jones 2012: A. Avram, A. – C. P. Jones. An Actor from Byzantium in a New Epigram from Tomis. – ZPE 178, 2011, 126-134.

Cameron, Herrin 1984: Cameron, A., Herrin, J., et al. Constantinople in the Early Eighth Century: the Parastaseis Syntomoi Chronikai. Leiden, 1984

Clarke 2008: Clarke, K. Making Time for the Past: Local History and the Polis. Oxford, 2008, 169-171.

Dagron 1984: Dagron, G. Constantinople imaginaire. Etudes sur le recueil des „Patria.” Paris,1984

Dagron 1974: Dagron, G. Naissance d’une capital: Constantinople et ses institutions de 330 à 451. Paris, 1974

Dindorf 1838: Dindorf, G. (Ed.). Procopius. Vol. 3, Bonnae, 1838

Garstad 2005: Garstad, B. The Tyche Sacrifices in John Malalas: Virgin Sacrifice and Fourth-Century Polemical History. – Illinois Classical Studies, Vol. 30, 2005, 83-135 

Gilles 1729: P. Gilles. The Antiquities of Constantinople. Trans. John Ball, London, 1729.

Gnecchi 1912: Gnecchi, F. I medaglioni roman. vol. 2, Bologna, 1912.

Lozanova 2011: Lozanova, V. Byzas, Zeuxippos Helios and Refoundation of Byzantion. – Orpheus. Journal of Indo-European and Thracian Studies, 18, 2011, 39-50

Lozanova 2012: Lozanova, V. Constantinople: City of the Sun or the (Re-)Birth Of Byzantion. – Proceedings of the First International Symposium Ancient Cultures in South-East Europe and the Eastern Mediterranean: Megalitic Monuments and Cult Practices. Blagoevgrad, 2012, 76-91

Lozanova 2013: Lozanova, V. Constantine Helios: Between Paganism and Christianity. – In: Serdica Еdict (311 AD): Concepts and Realizations of the Idea of Religious Toleration. Eds. V. Vachkova and D. Dimitrov. Sofia, 2013, 163-180

Müller 1861: Müller, C. Geographi Graeci Minores. Volume 2, Parisiis, 1861

Müller 1868: Müller, C. Fragmenta historicorum graecorum, Volume 4, Parisiis, 1868

Preger 1901: Preger, T. (Ed.). Scriptores originum Constantinopolitarum. vol. 2, Leipzig, 1901 (Patria Constantinopolis)

Ramskold 2013: Ramskold, L. Coins and Medallions struck for the Inauguration of Constantinopolis 11 May 330. – http://www.ni.rs/byzantium/doc/zbornik9/PDF-IX/09%20Lars%20Ramskold.pdf, 125-157

Staab 2011: G. Staab. Das Grabepigramm des Euelpistos aus Tomi. – ZPE 179, 2011, 97–102.

Strzygowski 1893: Strzygowski, J. Die Tyche von Konstantinopel. –  Analecta Graeciensia, 1893, 141-153

Wescher 1874: C. Wescher. Dionysii Byzantii De Bospori Navigatione. Parisiis, 1874.