начало arrow религиозност arrow Траките и християнството arrow Свети Атанас
Свети Атанас PDF Печат Е-мейл

(в древнотракийски контекст)

На 18 януари православната църква чества паметта на св. Атанасий Велики. Както е известно от неговото църковно житие, той е бил архиепископ на Александрия през IV в. и един от главните защитници на православното изповедание срещу арианската ерес в процеса на христологичните спорове и църковните борби през този век. Възможно е св. Атанасий да е свързан и с историята на днешните български земи, тъй като се предполага, че през 343 г. е взел участие на църковния събор в Сердика - София (Жития на светиите 2001, януари: 643-683; Стойчева 2000; Чиликов 2007: 83-93).

Тези сведения за св. Атанасий се свързват преди всичко с неговия каноничен култ и образ. Що се отнася до тракийската древност обаче, не по-малко значение имат античните реликти, които се откриват в традиционната народна култура във връзка с неговия фолклорен култ и образ (Иванов 2013). Един добър пример в това отношение представлява честването на Атанасовден в Етрополе. На този ден в старопланинския град се извършва интересен обред. Призори хората се събират на площада. Към 5 часа множеството тръгва, тъй като „трябва да усъмни на върха”, т.е. да посрещне изгрева на слънцето. Става дума за върха „Св. Атанас”, с друго име „Черни връх”, който се издига над града. Шествието се вие под учестяващия се ритъм на барабан, който поддържа хоровода на дървената свирка (гайда, кавал или кларинет) (Фол, А. 1994: 211). Някои изследователи уподобяват шествието на мистериална процесия под звуците на едноцев авлос и на тимпан. На върха са забелязани останки от каменен градеж, който според информаторите някога е бил църквичка. Мястото се нарича „манастира” (Фол, А. 1994: 210-211; Попов 2008: 146). Твърди се, че в подножието му има пещера с много злато, което досега не е открито. Местното население разказва предание, според което в района по-рано е имало извор. В непосредствена близост се намира Етрополският манастир, посветен на „Св. Троица” (Ботева 1996: 18, 27).

Може да се приеме, че това място е покровителствано от самото слънце-бог, тъй като легендарното жертвено животно, което се появява там, е елен. Еленът дохождал сам, какъвто е редът в огнената обредност, и винаги от изток. Веднъж бил ранен, прилегнал да почине, но тогава „слугите на манастира” го принесли в жертва. Оттогава елен не се бил появявал (Фол 1994: 211).

В днешно време на мястото се пече месо на шишове и се грее ракия. На върха огньовете са накладени в издълбани в снега дупки, а обкръжилите ги танцуващи в кръг са накичени с венци от бръшлян, който единствено расте тук около „камъка”. До неотдавна празникът е включвал като задължителен елемент и паленето на кандило, за което се е грижела една калугерка от Етрополе. Танцуващите очакват слънцето. Докато то се издига на изток, авлосът и тимпанът залудяват, а взрелите се в светлината хора вдигат ръце на горе. Тогава проехтяват възгласи, прорязани от вика „Сáбо, Сáбо”. По този начин етрополският св. Атанас покровителства прехода на нощното тайнство в утринно (дневно). (Фол, А. 1994: 231; Ботева 1996: 19.)

Около пладне започва подготовката за слизане. Всички участници в празника взимат по един или два от шишовете с опечено на тях месо и с него в ръка минават целия път  до долу. Тези шишове са с дължина около два метра и след като месото е опечено, на върха им се забива цяла глава кромид лук. Така, в готов вид, те наподобяват жезъл (тирс ?) и при слизането са носени именно като такива. Шествието от носещи шишове-жезли се посреща тържествено в града (Ботева 1996: 19).

Изкачването на планината преди изгрев-слънце и посрещането му на върха напомнят пасажа на Есхил от трагедията „Басариди”, в който се разказва как Орфей, който смятал за най-велик от боговете Хелиос, рано сутринта, качвайки се на планината Пангей, дочаквал изгрева (Aesch. Bassar. Fr.83.)

При напускането на върха обаче участниците в честването забиват един готов шиш с месо на мястото, където е бил огънят. При угасналата вече жарава се оставя и всякаква друга храна. Според разказ на очевидци в късния следобед на Атанасовден долетели орли и започнали да се хранят с оставената при огнищата храна. Във връзка с това е добре да се напомни, че орлите са известни като „слуги на св. Атанас” (Попов 1991: 60; Ботева 1996: 19-20). От друга страна може да се вземе под внимание текста на Аристофан от комедията „Птици” (864-875) и схолиите към него, в които се говори за „птицата Сабазий”. Възможно е на Аристофан да е била известна някаква връзка между Сабазий и определена птица, която и той, и неговият схолиаст назовават “φρυγίλος”, но която за съжаление остава неясна за нас (Ботева 1996: 19-20).

В тази линия на мисли трябва да се припомни, че една от възможните локализации на главното прорицалище на Дионис в Тракия, споменавано от антични автори, е на днешния връх Св. Атанас в Етрополския Балкан. Там, където и до днес се тачи „светеца - безсмъртник” (Ботева 1996: 22-28; Фол 1994: 210).

За Сáбо се говори и в следната народна песен от Етрополе: 

Секу си либе залиби,

Рада си либе немала.

Черна йа мъка фанала,

па на майка си думаше:

- Млада ще мамо да йумра,

едно ще ти заръчам,

никого мамо не пущай,

ни мумци, мамо, ни дружки,

дружките – присмехулките,

та никой да ме не види,

каква съм, маму, станала.

Горе ме, мамо, занеси,

в студената пуста планина,

та да ме Сáбо накичи

с дрáйшейан, с бели пèлешки.

(Песента е записана от И. Георгиева и предадена по Фол 1994: 210.)

Стиховете призовават Сáбо, който щял да накичи девойката след смъртта ѝ с бръшлян (дрáйшейан) и бели кокичета (пèлешки), когато майка ѝ я отнесе на голия връх. Очевидно „студената пуста планина” е върха Св. Атанас, на който хората провеждат своя обред (Фол 1994: пак там). Както се вижда, става дума за обръщение към Сабазий – трако-фригийския бог, отъждествяван с Дионис. Етрополският празник на св. Атанас явно ни изправя пред една реликтова Сабазиева обредност. Към добре очертаните елементи на този празник могат да се добавят още няколко, безспорно свързани с този мито-ритуален комплекс: разкъсването, което присъства чрез месото; печено на шишове; завършващите с лукова глава шишове-жезли (тирсове ?) в ръцете на участниците; наличието на пещера на мястото на празника, въпреки че досега няма сигурни свидетелства за нейното пряко включване в честването (Ботева 1996: 19).

Жителите на Етрополе явно правят връзка между Сабазий и св. Атанас. Възниква въпросът на какво се основава това взаимоотношение? Защо хората се обръщат към Сабазий и въобще честват един предхристиянски празник от дионисов тип в деня на християнския светец Атанасий?

Очевидно тук не може да се търси връзка на описания зимен празник с каноничния църковен образ на св. Атанасий Александрийски. По-голяма взаимозависимост може да се открие с фолклорния образ на св. Атанас в днешните български земи. Атанасовден заема важно място в годишния календарен цикъл. Преди всичко, празникът е утвърден като предвестник на близката пролет. На този ден в народните вярвания светецът облича копринена риза и отива в планината да вика лятото. Със св. Атанас се свързва прелома в годишното време от зима към пролет и лято. Оттук идва и изразът „Атанас дойде, лятото дойде”. (Василева 1994: 16; Маринов 1994: 487; Попов 1991: 58-79; Попов 2008: 153.)   

Освен в Етрополе зимният св. Атанас играе значима роля във фолклорната вяра-обредност и в други райони на южнодунавските земи. По конкретно, той е част от фолклорните обреди в Странджа и в с. Агия Елени край Серес, Гърция. В т. нар. „конак”, който е всъщност светилището в нестинарската обредност, е изградена камина, която се пали в дните на светците Антон и Атанас (17 и 18 януари). Тогава жаравата се изважда от камината и се разстила върху глиненото огнище. Върху него играят нестинарите, които изпълняват и всички останали обредни действия, извършвани и през месец май. (Фол, А. 1994: 187-189; вж. и Kakouri 1965.)

А. Фол обобщава, че под ръководството на един наследствен жрец, какъвто е телетархът/векилинът, нестинарите образуват общество от посветени езичници, които поддържат взаимосвързани обредни действия, или загреево-сабазиеви мистерии под формалното покритие на християнството. Тези обредни действия започват на 17-18 януари в дните на светците Антон и Атанас, когато би трябвало да се мисли за началото на новия зимно-пролетен цикъл. Те продължават през Сирната неделя с кукерските игри, когато се предполага началото на пролетния цикъл, и завършват с огнения обред на 20-23 май (около празникът на св. св. Константин и Елена), както и на Еньовден, и на св. Марина през юлските Горещници, и на 2 август, в деня на св. Илия (стар стил), когато тече летният цикъл (Фол, А. 1994: 186-209).

По принцип, както отбелязва В. Фол, нестинарската обредност в Странджа е „прикрепена” към църковния календар за дните на някои старозаветни, легендарни и най-ранни християнски светци и към Обрезание Господне (Васильовден), Възкресение Господне (Великден), Възнесение Господне (Спасовден), Голяма Богородица (Успение Богородично) (Фол, В. – Нейкова 2000: 52-54).

Св. Атанас бива определян като повелител на зимното слънце. В цялата етническа територия на българите зимният Атанасовден е известен още като „сред/ среди зима”. Според откъслечни народни поверия през зимата летният повелител на небесните огнени стихии градушкарят св. Илия спи дълбок сън, „защото е много зиморничав”. Тогава неговите небесно-соларни функции се поемат от зимния св. Атанас. В някои народни песни, претворяващи мита за подялбата на света между светците, жребият отрежда на св. Атанас господството над зимното слънце, снега и леда (Попов 2008: 145-146). Небесно-огнената природа в образа на св. Атанас е ярко доловима и в неговата лятна метаморфоза, в летния празник на светеца. Летният Атанасовден се отбелязва на 2 май. Освен на тази дата, съобразно с местната традиция, българите отбелязват летния Атанасовден и на 5 юли – Преподобни Атанасий Атонски, основател на манастира „Великата лавра” в Света Гора, починал на същата дата през 1000 г. (Попов 2008: 147-148).

Очевидна е календарната близост на летния Атанасовден с празника на св. св. Константин и Елена и с останалите празници от този годишен цикъл. Дните на св. Атанас Летни, св. Илия, св. св. Костадин (Константин) и Елена са тачени в Странджа с общоселски и родови сборове и курбани, на места с ритуално обхождане на землището против град и природни стихии, с молебени за дъжд, с преспиване на оброчища и аязми. Това е групата на „светците-градушкари”, чието честване и оброчни места не рядко са свързани с легендата за доброволната саможертва на елена (Попов 1991: 80-81; Фол, В. – Нейкова 2000: 148-149).     

Важен паралел със звънчетата и звънтящите пластини, които се поставят по нестинарските икони се съдържа в сведенията за с. Малко Градище в Източните Родопи, което се намира близо до скалното светилище Глухите камъни (Попов 1991: 76-77). Стопанин на селото е зимният св. Атанас, който според народните вярвания живее в един от кладенците. В представите на хората той е грамаден конник с висок калпак (Попов 1991: 74,78; Фол, В. – Нейкова 2000: 151). След полунощ той обикаля селото, като го познават по конския тропот и по силното дрънчене на веригите, които носи. На стопанина св. Атанас – конник принасят курбан бик или овен (вж. Фол, В. – Нейкова 2000: 95-96, бел. 38; Фол, В. 2011: 84-85). Поминъкът на древните жители на района – рударство и металургия – е кодиран в почитта към св. Антон и св. Атанас като покровители на майсторите на метала (Фол, В. 2011: пак там). Св. Атанас е осмислян като конник и на други места. Подобно на св. Костадин, той се явявал на сън (при пастирите власи) като конник с меч в ръка и съветвал как и с какво да се лекуват рани и болести (Попов 1991: 74,78; Фол, В. – Нейкова 2000: 151).

Важна особеност на св. Атанас е представата за него като ковач. Тази представа важи и за св. Антоний. Позната е идеята, че светците Атанас и Антоний са двама братя ковачи (железари, налбанти или ножари), затова Атанасовден се чества и като еснафски празник (Василева 1994: 16). Ваденето на нажеженото желязо от пещта (с голи ръце – от св. Атанас), изнамирането на ковашките клещи, потапянето на ковашкия чук във водата, са метафори на „изковаването” на света, на идеята за Порядъка и Битието като „правене”. Тук има наследие и от митовете за онзи персонаж с двойнствена природа, известен като „божествения ковач”, обладаващ власт над огъня, над Познанието, магьосник и гадател, посредник между боговете на небесния огън и демоните на подземния свят (Фол, В. – Нейкова 2000: 150 с лит.).

В легендите за св. Атанас и неговия „брат” св. Антоний, като откриватели на ковашките клещи и като основоположници на ковашкия занаят, на тях е предоставена „старата” роля на предхристиянските митични близнаци-демиурзи, успели да усвоят божествената тайна на обработката на метала. По този начин св. Атанас и св. Антоний са свързани освен с небесния и със земния огън (Попов 2008: 144, 148).

В този ред на мисли може да се приеме, че св. Атанас в своя фолклорен култ и образ унаследява тракийските върховни богове. Името на св. Атанас/Атанасий произлиза от гръцки и означава „безсмъртен”, „вечен”. В Етрополе народният образ на св. Атанас е наследил и се е наслоил върху образа и култа на Сабазий – богът, отъждествяван с Дионис, който е един основен носител на идеята и вярата в безсмъртието (вж. Фол, В. 2011). Очевидно е, че образът на св. Атанас в българската традиционна култура е унаследил древната тракийска вяра в безсмъртието. Това негово качество се допълва от ролята му на повелител на зимното слънце и на земния огън, които заемат върховно място в древната тракийска религия.

Милен Иванов 

 

ЛИТЕРАТУРА:

Ботева, Д. 1996: Етрополският Свети Атанас, Сабазий и прорицалището на бесите. – Минало 2, 18-28. 

Василева, М. 1994: Атанасовден. – В: Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 16.

Жития на светиите 2001: Жития на светиите, съставени от св. Димитрий митрополит Ростовски. Превод от руски език по изданието на Московската синодална типография, 1902 г., допълнени с жития на български светци. Св. Гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”.

Иванов, М. 2013: От древната тракийска вяра-обредност към култа към св. Атанас. – В: Музеят и градът. Сборник с доклади от Национална научна конференция, посветена на 50-годишнината на Музея на занаятите (Троян, 18-19 октомври 2012 г.). Троян, 149-155.  

Маринов, Д. 1994: Народна вяра и религиозни народни обичаи. София. 

Попов, Р. 1991: Светци близнаци в българския народен календар. София.

Попов, Р. 2008: Светци и демони на Балканите. Пловдив.

Стойчева, Ст. 2000: Сведенията на св. Атанасий Александрийски за Тракия и Дакия през IV в.сл.Хр. – В: Jubilaeus IV: Сборник в памет на чл. кор. В. Бешевлиев. София, 107-119.  

Фол, А. 1994: Тракийският Дионис. Т. II. Сабазий. София.  

Фол, В. – Нейкова, Р. 2000: Огън и музика. София. 

Фол. В. 2011: Св. Марина и св. Атанас наследяват тракийските върховни богове. – Осем, 2, 2011, 84-85.

Чиликов, Ст. 2007: Въведение в богословието на отците. Пловдив.

Kakouri, K. 1965: Dionysiaka. Aspects of the Popular Thracian Religion of Today. Athens.