Πυθοδωρίδα, Πυθοδωρίς
Питодорида (І или Старата) произхожда от знатното семейство на Питодор, принадлежащо към привилегированата прослойка на елинистическа Мала Азия. Питодор е представен у Страбон като един от неколцината най-изтъкнати приятели на Помпей, който мигрирал от Ниса в Трали: Питодор, родом от Ниса, но преселил се в Трали заради прочутостта на града, и който бил сред най-изтъкнатите приятели на Помпей (Strabo 14. 1. 42). Добитото от него богатство като на цар било продадено от божествения Цезар заради приятелството му с Помпей. Но Питодор успял да откупи богатството си и да остави не по-малко на децата си съгласно ласкавите думи, посветени от Страбон на бащата на царица Питодорида. От друга страна, бащата на Питодор е Херемон, син на Питодор от Ниса, Кария, един от най-богатите граждани, самоотвержен поддръжник на Рим по времето на Митридат VІ Евпатор, известен от един декрет, издаден в негова чест (Dittenberger Syll.3 741). Той дарил на армията на Г. Касий през 88 г. пр. Хр. 60 хил. модии брашно, действие, което предизвикало гнева на Митридат срещу Херемон и неговия син (вж. Rostovtzeff 1941: 821 за възможността приказното богатство на бащата и сина да е натрупано от експлоатацията на големите земеделски площи, които те притежават). Фамилията е спомената от Цицерон в една от защитните му речи като част от истинските приятели на Рим в източния дял на Империята: Къде са Питодоридите, Архидемите, Епигоните и другите хора, известни и при нас, и знаменити сред своите съотечественици, къде е целият този великолепен и славен цвят на вашата община? (Cic. pro Flac. 22. 52). Наследниците на Херемон, споменатите от Цицерон Питодориди, ще имат своето важно място в историята на Империята, а както се вижда и от декрета от Ниса, и от пламенните думи на Цицерон, името и делата им са били добре известни в Рим поне от времето на Първата митридатова война насетне. Наследници на тази славна фамилия са Питодорида и нейните три деца от Полемон, царя на Понт, Киликия и Боспора (Popova 2019). Съгласно литературните източници те са двама синове и дъщеря. По-големият син, най-вероятно с името М. Антоний Полемон, е оставен безименен от Страбон, но е описан в качеството му на частно лице (ἰδιώτης), който помага на майка си в управлението (Strabo 12. 3. 29) (за възможността този син да е известният монетен магистрат от Лаодикея – М. Антоний Полемон и за свързването му със сведението на Дион (59. 12. 2) Полемон, син на Полемон, който получава от император Гай Калигула наследствения домейн, вж. D. Magie 1950: 548-9, 1407; Barrett 1978: 437; Thonemann 2004: 147; contra Sullivan 1979: 6-20). Вторият син е Зенон, който през 18 г. ще бъде провъзгласен за цар на Велика Армения с името Артаксиас (Strabo 12. 3. 29; Tac. Ann. 2. 56. 3; 6. 31; I. Smyrna 614 = OGIS 377 = IGRR 4. 1407). Дъщерята, чието раждане традиционно се поставя между 12 и 9/8 г. пр. Хр., остава безименна при двамата споменали я автора, но през епиграфиката името й Антония Трифена става известно. След смъртта на Полемон, Питодорида управлява Понт (вж. Sullivan 1980: 921 за възможността да е управлявала и преди смъртта му, по време на дългите му отсъствия поради заетостта му в Боспорското царство; Thonemann 2004). Останала вдовица, сключва нов брак с известния Архелай І, цар на Кападокия, и живее с него до смъртта му през 17 г. (Strabo 12. 3. 29), като наследява и управлява нови владения. Именно ловкият и проницателен Архелай, изглежда, изиграва съществена роля за разгръщането на политическата кариера на доведения си син Зенон Артаксиас (Olbrycht 2016: 618), а вероятно и на другите две деца на Питодорида. Що се отнася до самата Питодорида, тя става по-видима, а нейното участие в обществения и политическия живот на бързо променящия се свят процъфтява след двата й така успешни брака с двама от най-влиятелните мъже на елинистическо-имперска Мала Азия. Като вдовица тя се превръща във владетел с голям авторитет и царува в Понт до смъртта си ок. 33 г.
През далечната 1872 г. T. Mommsen публикува своето проучване върху титулатурата на Питодорида, в което разкрива нейната родствена връзка с Марк Антоний. Осланяйки се на авторитета на историка, в изследванията царицата на Понт най-често е представяна като дъщеря на Марк Антоний (Mommsen 1872: 272-274 = 1913: 264-271; Strazzulla 1902: 288; Hasluck 1902: 131; Rostovtzeff 1941: 821; както и в по-новата литература: Sullivan 1979: 200-204; 1980: 920-921; Сапрыкин 1996: 316; Dimopoulou-Piliouni 2010: 224; Cojocaru 2014: 16; Делев 2016: 153, 164; Clinton, Dimitrova 2016: 87). Връзката на Питодорида (І) с Марк Антоний очевидно е внушена от Th. Mommsen (1872 = 1913: 264-271; 1875: 254-255) през известния надпис от Смирна (ISmyrna 614 = OGIS 377 = IGRR 4. 1407) в чест на Зенон, син на царица Питодорида Филометор и цар Полемон, внук на Антония Евергетида (благодетелката). Аргументацията е следната: първото име на Антония Трифена, дъщерята на Полемон и Питодорида, трябва да ни препраща към Антония Младата Хибрида, втората жена на триумвира Марк Антоний, и неговата (слабо известна) дъщеря Антония, съпруга на Питодор от Трали, т.е. майка на Питодорида. Въпреки че битува и в най-новите обобщаващи изследвания с претенцията още веднъж и за последно за Антония Трифена, конструкцията е повторение на вече многократно представяна семейна линия, която не е подкрепена от нито едно сведение и може да бъде наречена спокойно кабинетен продукт.
Прочитът на тази родова линия е подложен на критика с представени блестящи аргументи още от H. Dessau (1913: 691-698) като хипотеза, неподкрепена с никакви сведения. Тезата и скептицизмът на H. Dessau откриват привърженици и по-късно (Magie 1950: 1130-1131, 60; Bowersock 1965: 8, n. 4; Barrett 1978: 441; Braund 1984: 41-42; 2005: 259-260; Thornton 1999: 530, n. 154 – с извори и аргументи; Thonemann 2004: 148, който нарича твърдението на Mommsen, така широко и безкритично подкрепено в изследванията, стар мит; Dmitriev 2005: 286, не крие скептицизма си, но не взема категорично страна в дискусията; Primo 2010: 164, n. 44). Отхвърлянето на сериозния аргумент срещу подобен конструкт като мълчанието на Страбон за подобно родство, с презумпцията придържане към по-голямата част от изследователите (Cojocaru 2014: 16), изглежда несериозно. Още повече че Страбон отделя не малко място на Питодорида и на нейното родословие, за да пропусне подобен факт – нито дума, нито намек за родство на фамилията с Марк Антоний. А и свързаността на Полемон с триумвира очевидно е далеч във времето преди брака му с Питодорида (Popova 2019: 69-72).
Както се вижда, обвързаността на Питодорида с римския елит и с императорския двор има дълга фамилна история както по бащина, така и по майчина линия. В този смисъл би било странно Страбон да премълчи родова обвързаност на знатната с потеклото си Питодорида точно с Марк Антоний, за да придаде още повече блясък на своята царица. Трудно е да не се приемат силните аргументи на H. Dessau, че Антония εὐεργέτις от надписа от Смирна, баба на Зенон, син на царица Питодорида Филометор и цар Полемон, съпруга на Питодор от Трали, е най-вероятно жена с произход от Смирна, с което може да се обясни връзката между клона на фамилията, поддържащ Антониновия гентилиций, и града Смирна (Dessau 1913: 692-693 и за епитета εὐεργέτις; Primo 2010: 164; Popova 2019: 74-75; за римското гражданство, което Полемон І получава най-вероятно от Марк Антоний, и за римското име М. Антоний, с което семейството е обвързано по тази линия, вж. Braund 1984: 41-42). Въпреки това родствената линия, провъзгласяваща Питодорида за дъщеря на Марк Антоний, остава добре възприета в научната литература и константно се представя в стемите.
Ружа Попова
Литература
Сапрыкин, С. Ю. 1996: Понтийское царство. Государство греков и варваров в Причерноморье. Москва.
Делев, П. 2016: За генеалогията на сапейската династия. – In: ΣΥΜΠΟΣΙΟΝ. Сборник в памет на проф. Димитър Попов. София, 148-173.
Barrett, A. 1978: Polemo II of Pontus and M. Antonius Polemo. – Historia 27, 437-448.
Braund, D. 1984: Rome and the Friendly King: The Character of Client Kingship. New York.
Clinton, K., N. Dimitrova. 2016: The Last Thracian Kings: New Evidence. – In: Monuments and Texts on Antiquity and Beyond. Essays for the Centenary of Georgi Mihailov (1915-1991). Sofia (= Studia Classica Serdicensia 5), 85-100.
Cojocaru, V. 2014: Once more about Antonia Tryphaina. – Journal of Ancient History and Archaeology 1/2, 15-20.
Dessau, H. 1913: Miscellanea epigraphica. 1. De regina Pythodoride et de Pythodoride iuniore. – Ephemeris Epigraphica. Corporis inscriptionum latinarum supplementum 9, 691-706.
Dimopolou-Piliouni, A: 2010. ΑΠΟΞΕΝΟΥΣΤΑΙ: Atimia in Roman times? – In: Symposion 2009. Vorträge zur griechischen und hellenistischen Rechtsgeschichte. Wien, 223-240.
Dmitriev, S. 2003: Claudius’ Grant of Cilicia to Polemo. – Classical Quarterly, NS, 53/1, 286-291.
Hasluck, F. W. 1902: An Inscribed Basis from Cyzicus. – Journal of Hellenic Studies 22, 126-134.
Magie, D. 1950: Roman Rule in Asia Minor. To the End of the Third Century after Christ. Princeton.
Mommsen, Th. 1872: Observationes epigraphicae. XIII. De titulo reginae Pythodoridis Smyrnaeo. – Ephemeris Epigraphica. Corporis inscriptionum latinarum supplementum 1, 270-276 (= Mommsen, Th. 1913. Gesammelte Schriften VIII. Berlin, 264-271).
Popova, R. 2019: Antonia Tryphaena: a Hellenistic Queen in the Network of the Roman Imperial System. – Orpheus 25, 69-102.
Primo, A. 2010: The client kingdom of Pontus between Mithridatism and Philoromanism. – In: Kaizer T., M. Facella (Eds.). Kingdoms and Principalities in the Roman Near East. Stuttgart, 159-179.
Rostovtzeff, M. 1941: The Social and Economic History of the Roman Empire, vol. 2. Oxford.
Strazzulla, V. 1902: ΘΡΑΙΚΗ. La serie dei re Odrisii dal 200 a.c. al 46 d.c. – Bessarione, serie II, vol. II, anno VI, fasc. 66, 288-303.
Sullivan, R. 1979: Thrace in the Eastern Dynastic Network. – Aufstieg und Niedergang der römischen Welt 2, 7/1, 186-211
Sullivan, R. 1980: Dynasts in Pontus. – Aufstieg und Niedergang der römischen Welt 2, 7/2, 913-930
Thonemann, P. J. 2004: Polemo, Son of Polemo. – Epigraphica Anatolica 37, 144-150.
Thornton, J. 1999: Una città e due regine. Eleutheria e lotta politica a Cizico fra gli Attalidi e i Giulio Claudi. – Mediterraneo Antico 2/2, 497-538.