Външната елинизация е продължение на вътрешната и укрепва елинството през VІІІ - VІ в. пр. Хр., когато се разгръща т. нар. Велика гръцка колонизация. Тя е културно-историческо опознаване и сближаване в нови междуетносни социо-културни и езикови отношения, извънредно плодотворни за трите тракийски крайбрежия на Черно, Мраморно и Северно Егейско море.
През VІІІ - VІІ в. пр. Хр. елините идват по тракийските крайбрежия като апойкисти, т. е. като хора, отделили се от своя роден ойкос (дом), от своя град-майка, метрополията. Настрана от него те съграждат свое ново селище, апойкия. Апойкии възникват по тракийските крайбрежия на Егейско, Мраморно и Черно море. Тук най-напред се проявяват йонийските елини от западния бряг на Мала Азия, тъй като техните полиси първи сред всички останали укрепват, а след тях - дорийските елини.
С изключение на останалите чисто тракийски царски резиденции - пристанището Калпе, което лежи на южния черноморски бряг край Хераклея Понтика (дн. Ерегли), и на Салмидесос (дн. Къйъкьой/Kiyiköy), който се намира на западния черноморски бряг, съжителството между заселници и заварени жители започва и продължава в условията на взаимно сближаване и достига равнището на непреднамерен синкретизъм. Той се извършва не само в крайбрежните двукултурни райони, но и във вътрешността на европейска и на малоазийска Тракия.
По егейския бряг елините се появяват към края на VІІІ, а по черноморския и мраморноморския - към края на VІІ в. пр. Хр.
В центъра на "Тракия на моретата" стои Истанбул (ант. Бизантион - Константинопол), основан през VІІ в. пр. Хр от дорийски апойкисти от Мегара. Първият голям град на север от Бизантион е Созопол (ант. Apollonia Pontica), основан в края на VІІ или през първата половина на VІ в. пр. Хр. от йонийски преселници от Милет. През VІ в. пр. Хр. от дорийски гърци е основан Несебър (ант. Mesembria). Те се настаняват в тракийски царски резиденциален център на полуострова. Селището носи името на владетеля Мелса в комбинация с тракийската дума за „град" bria.
На север от Стара планина най-значителният град е Варна (ант. Odessos). Топонимът принадлежи към палеобалканския субстратен езиков пласт от втората половина на ІІ хил. пр. Хр. и доказва дълга селищна приемственост. Милетските заселници се настаняват тук в началото на VІ в. пр. Хр., за да поставят началото на една богата история.
На север от Одесос са образувани колониите Балчик (ант. Дионисополис), Каварна (ант. Bizone) и Мангалия (ант. Kalatis), чието име вероятно принадлежи на палеобалканския предгръцки субстрат. Калатис, основан през VІ в. пр. Хр. от апойкисти на Хераклея Понтика, е дорийски град като Месембрия и като нея е свързан с тракийския си хинтерланд, представен тук с импозантен некропол с около 100 могили. Пристанището му е винаги с голяма акватория и с нарастващо значение за мореплаването чак до V - VІ в., когато градът също става епископски център в границите на Византия.
Средище на епископия е и град Констанца (ант. Tomi), разположен над Калатис и създаден от милетски апойкисти още през втората половина на VІ в. пр. Хр. върху полуостров с отлични възможности за пристанища. Силната гетска съставка на населението му е изрично документирана от заточения знаменит римски поет Публий Овидий Назон в края на І в. пр. Хр.
Истрос (ант. Istros) е единственият град от Западното Черноморие, който е окончателно изоставен към средата на VІІ в. и животът му се прекъсва. Той е основан при устието на р. Дунав и носи неговото тракийско име. Действията на местните царе, съседи на милетската апойкия, са най-добре документирани в надписите за периода ІІІ - ІІ в. пр. Хр. Големите тракийски некрополи наоколо и археологическият материал от разкопките поставят Истрос сред най-активните центрове на трако-елинските търговски и културни взаимодействия.
Когато се върви на изток по егейското крайбрежие към Бизантион, първият град е Амфиполис (Amphipolis), основан от атиняните едва през V в. пр. Хр. Предколонизационната история на района е свързана с династията на траките едони (Edones). Старото име на о. Тасос, който лежи в морето на юго-изток от Амфиполис, е Едонис (Edonis).
Проучванията доказват, че Великата богиня-майка е почитана тук като Артемида (Artemis) „приемаща жертвоприношението на бик", т. е. на зооморфния образ на своя Син Загрей-Дионис. Култът към едонския цар-жрец Резос (Rhesus) свързва селищата по цялата егейска брегова ивица чак до Бизантион и показва жизнеността на местната религиозна традиция. Тракийската Велика богиня-майка Бендида (Bendis), която е елинизирана и изравнявана по тези земи най-често с Артемида, е документирана и в Кавала (ант. Неаполис), пристанището на Филипи (Philippi) и в самия град и на о. Тасос.
Абдера е елинска колония (апойкия), разположена източно от устието на р. Места. Отношенията с околните партньори проличават от ранното монетосечене на тукашния царски дом на траките дерони (Derrones). Те произвеждат едни от най-добрите емисии и са увековечени от Пиндар. Той написва Дерайнос (Derrainos) - възхвален химн на Аполон, който носи прозвището на елинизираното местно соларно божество.
В изворите са описани и други траки от региона, каквито са бистоните (Bistones). Те се славят със своя цар Диомед, чийто знаменити кобили се хранят с човешко месо.
На крайморския егейски път, наречен през римската епоха Via Egnatia, който свързва Адриатическия бряг при Дурас (ант. Dyrrahion) с Бизантион-Константинопол, лежи Маронея (при дн. с. Маронея на юг от дн. Комотини). Другото име на града е Ismaros, което е и название на планинския масив, но топонимът е сигурно пряко произведен от Марон - царят-жрец на киконите в „Одисея".
На изток от устието на р. Марица Омир отбелязва Енос (ант. Ainos, дн. Енез в Европейска Турция), чието тракийско име е Полтимбриа (Poltymbria), т. е. градът на Полтис (Poltys), легендарен цар-жрец. Енос е родно място и на друг прочут троянски съюзник, тракийския цар Пейрой (Peiroos), и остава изходен пункт за много военни начинания. През римската епоха той запазва статут на свободен град и благодарение на пресечния пункт на Егнатевия с Маричиния път не изгубва значението си и през византийското средновековие. Градът е средище на почитта към Дионис, на антроподемона Резос и на Хермес, който е и негов покровител, още през VІІІ в. пр. Хр., когато в него се заселват апойкисти от северното крайбрежие на Мала Азия.
След Енос егейският крайбрежен път се превръща в пропонтийски, защото върви по северния бряг на Мраморно море, за да мине през няколко тракийски селища преди да достигне Мармара Ерегли (ант. Perinthos в Европейска Турция). Предгръцкото име на града е запазено и от заселниците от остров Самос през първата половина на VІ в. пр. Хр., още повече че апойкията е дълбоко обвързана както с траките от Странджа планина, чийто земи пресича основен път с изход при Аполония Понтика, така и с Одриската държава. Една от неговите главни царски резиденции, в която се пази и хазната на династията, се намира на близката, северозападно разположена Свещена планина (Хиерон орос, дн. Текир даг).
В археологическия пейзаж на региона, маркиран от селища и надгробни могили (все още непроучени), се вписва и източно разположеният тракийски царски град Силиври (ант. Selymbria в Европейска Турция). Трако-елинските взаимоотношения тук започват в началото на VІ в. пр. Хр., когато преселници от Мегара създават своята апойкия, и продължават през цялата античност.
Заедно с Перинт и Бизантион Селимбриа се вписва в дъга, която обхваща Пропонтида до южните й брегове, където е разположена малоазийска Тракия с Витиния (Bithynie). Ако дъгата се продължи на запад до Енос тя ще се надвеси и над Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров). Той и отсрещният му малоазийски бряг са осеяни със стари тракийски селища. Тяхната елинизация се разгръща през VІ и V в. пр. Хр., особено когато повечето пристанищни градчета влизат в сферата на политическото и на военното влияние на Атина.
Голямата контактна зона, покриваща Мала Азия и Европейския Югоизток, функционира от неолитната епоха заради пътищата по море, а през ІІ - І хил. пр. Хр. се превръща в терен на етно-културни и културно-езикови отношения между различни общности, сред които най-активни са тракийската и фригийската. Поради това тя може да се нарече и трако-фригийска.
Характеризирана с най-високо напрежение на историческата динамика благодарение на елините, тази зона образува и гръбнака на римската провинциална уредба от І в. насетне. Романизацията и урбанизацията на Горна Мизия (Moesia Superior) и Долна Мизия (Moesia Inferior) и Тракия, по-късно и на Дакия (Dacie), подготвят Севера на тракийското пространство за едно състояние, което Югът и крайбрежията са вече в значителна степен достигнали, благодарение на елинизацията. Структурирането на римските провинции, техният градски начин на живот и регламентираните отношения със селските области създават през І - ІІІ в. спокойната обстановка на проспериращата Империя, която представлява и първият опит за търпимост и лоялност в рамките на древната обединена Европа.
Валерия Фол, Калин Порожанов
Литература