Сватбата помежду им е предназначена да осигури кръговрата на сезоните и плодородието на страната и същевременно да поднови властта и управлението, да пропагандира вечната младост на династа и постоянното обновление на неговите качества и способности.
Най-демонстративно С. б. се наблюдава върху една апликация от съкровището от с. Летница, Ловешко (ІV в. пр. Хр.), където майсторът с подробности и натуралистично показва интимните отношения на една съпружеска двойка. Зад тях се изправя жена, която пуска помежду им клонка, а от лявата ù страна стои амфора. Всъщност богинята участва в сцената в две свои хипостази – и като източник на живота, и като гаранция за владетелските прерогативи. Изображенията ù подсказват нейния виргинален и матронален аспект, а мъжът в композицията, който съответства на тракийския цар, покрива идейно и личността на бога, за да се осмисли брачната церемония.
Не по-различно изглежда едно от конкретните значения, застъпени в централната сцена на гробницата от Казанлък (ІV в. пр. Хр.). На преден план са представени местния династ и неговата съпруга, а зад тях, точно както в апликацията от с. Летница, се намира втора женска фигура, облечена в дълга дреха, която носи поднос с плодове. Макар и непряко, стенописите също разкриват представата за С. б. и за двете богини – майка и дъщеря, в компанията на владетеля.
От значение за темата е и т. нар. Копенхагенски релеф (ІV в. пр. Хр.). Той е намерен в Пирея в храма на тракийската богиня Бендида. На преден план на него се виждат тя, заедно с Делоптес, обединени в централна група, приблизително два пъти по-високи от адорантите пред тях. Независимо, че е изработен по каноните на елинската иконография и е издържан в този дух, паметникът не се отклонява от вече разкритата символика. Бендида и Делоптес са представени съвместно, тъй като тя напълно отговаря на качествената определеност на Великата богиня-майка, а етимологията на името на бога е достатъчна за функционалните му възможности и просто означава любовникът на майката земя, този, който опложда майката земя, за да е видно, че хиерогамията се осъществява между двамата.
Но такава в много отношения е и историята у Теопомп за царя на одрисите Котис І, известна чрез перото на Атеней. Котис устроил пиршество – пише той, - като че ли богинята Атина щяла да се омъжи за него, приготвил ù брачна стая и я очаквал в пияно състояние [Athen. 12, 531e-532a]. Постъпката има дълбоко идеологическо съдържание и вероятно той познава цялата религиозна система на елините, защото избира за съпруга една от трите девствени богини в техния пантеон и едновременно с това богинята-майка на едноименния полис. За да не наруши нормалния ход на времето, владетелят е задължен да осъществи С. б. с нея – емблема за плодородието на държавата, но и политическа алегория за мощта и налагането на неговата сила във взаимодействията с Атина през първата половина на ІV в. пр. Хр.
Пред участника в С. б. се разкриват дори пътища за самообожествяване и показват как на едно следващо равнище отношенията на тракийските династи с Великата богиня-майка съдържат и есхатологичната представа за хероизацията. Стенописите от гробниците при Казанлък и с. Свещари, Исперихско (ІІІ в. пр. Хр.) последователно разкриват тези два аспекта от развитието на царския институт. От една страна това е С. б., който утвърждава притежанието на властта и осигурява благоденствието на населението, а от друга страна – смъртта, която показва не елементарната хероизация на повелителя в елинския смисъл на понятието, а неговия апотеоз и обожествяване, което в чистотата на съвършенството докосва безсмъртието. Тази многозначност на вложената семантика е естествена, понеже управлението и хероизацията, сватбата и смъртта са тясно свързани в съзнанието на древните.
Брачната церемония се загатва, макар отново косвено, и при сюжета ездач пред богиня и това най-добре личи от фреските в гробницата при Свещари. Тя подчертава не само божествената царска инвеститура, но и внушението за оплождане и възраждане. Ето защо династите са винаги в някакво по-близко или по-далечно отношение с върховната господарка. Връзката между тях е неразривна, а сватбата на владетеля – земна персонификация на божеството, с нея или с дъщеря ù – олицетворение на територията на държавата, символ на земята, осигуряват управлението му. Заедно с това неговата съпруга на свой ред вероятно също се отъждествява с Великата богиня или с нейната дъщеря.
По силата на общуването с майката земя като богиня, нейното творение се изравнява във всяко отношение с нея, превръща се в бог-баща. Такива са например брадатият Делоптес, мъжката фигура върху фалерата от с. Летница, династът от купола на гробницата при Казанлък. Еднаквата религиозно-идеологическа картина се подкрепя и от допълнителните сюжети, които присъстват върху паметниците и по-точно жената с клонката и амфората от металното украшение, тази, която държи поднос с плодове от стенописите и трите нимфи от Копенхагенския релеф, които, като въплъщение на едно цяло, носят същия идеен заряд.
Тук е важен проблемът за ролята и допълнителното значение на тази триада, съставена от две женски и едно мъжко божество. В тракийските земи тя е документирана още от края на бронзовата епоха, а най-добрият пример за съществуването ù към тази горна хронологическа граница, е двойният женски идол от с. Орсоя, Монтанско. От разгледаните по-горе случаи, но и от други, а също и от свидетелства в писмените извори личи, че твърде популярната патриархална триада от божества (баща – майка – син), е логично умозрителна конструкция, която не отговаря на местната среда. Предложената схематична постройка постепенно започна да се отхвърля дори по отношение на елинската действителност. Така се стига до минойската триада от божества, оформена от двойката богини – майка и дъщеря, и сина-любовник.
Впрочем, развитието на представата за Великата богиня следва едно изконно начало, зародено най-вероятно в Анатолия, от времето на неолитната епоха. Там образът ù се среща в най-чистия ù вид, но постепенно се разчленява на две – майка и дъщеря. Те обединяват двата големи момента в живота на жената, за да слеят девствения знак и материнския инстинкт в двойно единство. Анатолийските влияния на о. Крит също са видни още от времето на неолита, за да не остане съмнение в минойските корени на двете богини, такива каквито те се появяват и в микенските царства.
Докато при елините обаче тази концепция се преосмисля от рационалистична съзерцателност, породена от полисното устройство, при траките тя се запазва като средиземноморско наследство, въпреки че търпи промени и има собствен облик. Въпросът опира до съхранението на един общ балканско-егейско-анатолийски религиозен фонд, който определя сходствата в процесите и явленията, но едновременно с това бележи и неизбежните отлики и специфики за всяка сравнително ясно обособена зона, а на местна почва се преобразува и добива завършеност в двата аспекта на Великата богиня-майка.
Освен това, за разлика от триадата, типична за крито-микенския свят, тук тя се реализира по специфичен начин. Така е защото, докато присъствието на мъжкото начало във всички елински паметници винаги се бележи от божественото дете, а синът-любовник също се представя като дете или юноша, при траките положението е различно. При тях изображението на мъж пак олицетворява концепцията за божественото дете – собствен син на богинята-майка, но едновременно с това мъжът е и неин любовник. По силата на тази тенденция, следващото семантично равнище при развитието на понятието за мъжкото начало е то да добие привилегиите на действен съпруг, изравнен във всяко отношение с положението на жена си – нейно пълно съответствие.
В Тракия идеята за сина-любовник се извисява до образа на бога-баща. Завършена и изчистена, преминала през всички фази на метаморфозата, тя се ражда и съществува в местната действителност, като паралелно държи сметка за всички смислови равнища, които богът-баща съдържа снети в себе си. При това кръгът божествено дете – син-любовник – божествен съпруг – бог-баща се въплъщава в личността на тракийския цар.Очевидно в тукашните разбирания фигурата на бога-баща съществува, но не се покрива със същността на бога-баща от т. нар. индоевропейска триада. Той е последната степен от развитието на схващането за божественото дете в компанията на двойката богини – нещо, което поради залеза на ахейските царства, а и поради ред причини от социален и политически характер, не се осъществява в Елада.
Всичко набляга на това, че при траките съществува един двоен регистър на взаимодействия, при който божественото прелива в династическото и обратното. Те се оказват два аспекта на една и съща наследствена действителност, в която фигурата на владетеля е с първостепенно значение, за да се покаже как вече се обожествява не само управлението, но и самите царе се превръщат в богове – корелати на Великата богиня-майка, които напълно застъпват трансфункционалността на своята покровителка. Те имат привилегировано положение и като нейни съпрузи са ù пълни съответствия. Заедно с това, те получават и приемат божественото си начало от тази сила, защото в действителност на едно първо равнище са нейни синове. Чрез брака с майка си обаче всички те добиват качествата и достойнствата на равнозначната ù определеност – тежестта на богове-бащи.
Димитър Попов
Литература:
Маразов, Ив. Хиерогамията от Летница. – Археология, 1976, № 4, 1-13.