Елински философ, основоположник на логиката като наука и на редица клонове на специалното знание, гениален теоретик на обществознанието, енциклопедичен учен.
Аристотел е роден през 384 г. пр. Хр. в гр. Стагира (Егейска Тракия, в източната част на Халкидическия полуостров). Стагира е определяна като град в Тракия от Хезихий Милетски – византийски историк от 6. в. в неговия Компендиум на живота на философите, където е посочено, че Аристотел е от Стагира, град в Тракия. Във византийската енциклопедия от 10. в. Суда е посочено следното: Аристотел, син на Никомах и Фестиада, от Стагира, град в Тракия. Заради родното му място е наричан Стагирит.
Аристотел е от семейство на гръцки колонисти. Майка му Фестиада е от гр. Халкидика на о. Евбея. Баща му Никомах е от о. Андрос, потомствен асклепиад, извеждащ рода си от времето на Омировия епос. Той е придворен лекар на македонския цар Аминта ІІІ, бащата на Филип ІІ. Отново съгласно Суда бащата Никомах е автор на 6 труда по медицина и едно съчинение по натурфилософия. Смята се, че Аристотел от ранна възраст помага на баща си, каквато е традицията у асклепиадите, откъдето може да се провиди и неговия интерес към биологията. Когато е на 15 години Аристотел осиротява и той е поверено на настойника си Проксен – съпруг на по-голямата му сестра, който се погрижил за неговото обучение.
На 17-годишна възраст (367/6 г. пр. Хр.) Аристотел пристига в Атина. Изглежда, че в началото той се обучава при ретора Исократ. Данни за това изследователите откриват в някои от произведенията на философа, в които той отделя специално внимание на видовете речи, на социалните позиции ритор – аудитория, както и на началата на речта – звук, сричка, глагол и др. (Риторика, Топика, Първа аналитика, Втора аналитика и др.).
Аристотел постъпва в Академията на Платон по времето на появата на диалога му Теетет, наложил траен отпечатък върху развитието на философията. Той остава в нея 20 години – до смъртта на учителя му, макар че техните отношения преминават в големи крайности – от близко приятелство до неловки, враждебни прояви, за които са запазени свидетелства. Добрите ораторски и аналитични качества на младия А. правят впечатление на неговия учител – развитието му там е впечатляващо бързо и скоро той става преподавател. В началото на престоя си той се придържа към възгледите на своя учител, но постепенно съзряват нови идеи, различни от идейните схващания на основоположника й. От този период е изразът Обичам Платон, но по-скъпа ми е истината; в Никомахова етика обаче той пише по адрес на своя учител: Учението за идеите са въвели близки на нас хора. Платон не допуска различията да навредят на отношенията им и предоставя на Аристотел свобода в изследванията и споровете. Първите му произведения са написани като диалози – За философията, Евдем и др., но по-късно това се променя.
Основни проблеми на изследване в съчиненията на Аристотел са въпросите за предмета и характера на философията, и за осъществяването на човешкия идеал. Той набелязва първите елементи на системната критика на учението за идеите. Негово е виждането, че периодичното връщане към едни и същи истини е отличителна черта в историята на човешките цивилизации. Единствено големите превратности в историческото развитие и изконните потребности на научното познание са най-строгите и верни критерии на философските реалности и на намеренията на техните автори.
През пролетта на 347 г. пр. Хр. Платон умира и начело на академията застава сина на сестра му – Спевсип. Това е повратен момент в развитието на Аристотел. Той напуска Атина и понеже не може да се върне в Стагира, която е разрушена от Филип ІІ Македонски, заминава за Атарней в Мала Азия при тирана Хермий – бивш слушател в академията.
През 344 г. пр. Хр. Аристотел се премества в гр. Митилена на о. Лесбос заедно със своя ученик Теофраст. На него поверява възпитанието на сина си Никомах.
През 343 г. пр. Хр. той получава предложение от македонския владетел Филип ІІ да се заеме с обучението на 14-годишния му син Александър (бъдещия Александър ІІІ Велики). Смята се, че изборът на Аристотел за тази длъжност е повлиян от близките отношения на Филип ІІ с Хермий. Царят определя за място на обучението на престолонаследника светилището на нимфите до гр. Миеза (ЮЗ от столицата Пела). В продължение на три години Аристотел обучава бъдещия цар в различни науки (вкл. и медицина), въвежда го в проблемите на етиката и политиката, в осмисляне нормите на нравствеността и държавата и го обучава в устните (скритите) проблеми на философията, предназначени само за тесен кръг избранници. Редом с всичко това успява да му предаде любов към омировата поезия, а Плутарх ще отбележи, че царят пази Илиада редом с кинжала си. Задоволството си от постигнатото в обучението на сина си Филип изразява, възстановявайки разрушения от самия него роден град на философа. В 336 г. пр. Хр. обаче царят е убит на сватбата на дъщеря си, с което приключва обучението на Александър, който трябва да се заеме с държавните дела.
Аристотел се завръща в Атина и през 334 г. пр. Хр. (на 50-годишна възраст) основава собствена философска школа, която нарича Ликей по името на местността, където се намира. Известна е под името перипатетическа школа, а последователите й са наричани перипатетици заради алеите (перипатой), по които в разходки се провеждат беседите и споровете. Дейността в нея е по-добре организирана от вече познатите научни общества. Провеждат се вечери с беседи, наричани симпозиуми. Обучението се осъществява в две основни форми: първата е езотерическа (или акроатическа) и се практикува сутрин – тя е предназначена за избрани или по-напреднали ученици (слушатели); втората е екзотерическа и се практикува в следобедните и вечерните часове. Предназначена е предимно за начинаещите и за тези с по-ограничени знания, но е достъпна за всички. Предметът й на обучение са диалектиката и риториката. Целта е да се изтъкне, че е недопустимо мъдростта да остава ням свидетел, ако посредствеността взема думата и налага своето гледище; че нищо не оправдава един мъдър човек, ако поради страх от непредвидени последствия или други причини мълчи (Diog. Lart. 5. 2-3; 5. 28). Двата подхода – езотерическият и екзотерическият (теоретическия и практическия) преследват две цели: истината, достижима чрез средствата на аналитиката и истинската философия, и вероятността, която се постига чрез диалектиката и риториката.
Под ръководството на Аристотел Ликей се превръща в стожер на логиката и аналитично-теоретическия дух на научното изследване. През 323 г. пр. Хр. обаче нормалният ход на нещата е затруднен от мистериозната смърт на Александър ІІІ във Вавилон. Започват ожесточени борби за власт и наследяване на престола. Въпреки че постоянно се старае да избягва намеса в политическите дела и често в писма критикува своя ученик Александър ІІІ за жестокостта, с която налага волята си, Аристотел е обвинен от жреца Евримедонт в неспазване на елевзинските тайнства на Деметра, заради химна, който съчинил в чест на Хермий и за надписа върху статуята му в Делфи. Опасявайки се, че може да последва съдбата на Сократ, философът поверява Ликей и библиотеката си на Теофраст от Лесбос, освобождава робите си и предвидливо напуска Атина. Заселва се в гр. Халкидика на о. Евбея – родното място на майка му, но не след дълго време на 7 март 322 г. пр. Хр. умира при неясни обстоятелства. Диоген Лаерций предава две версии за смъртта му: първата, стомашни проблеми, понеже дълго време страдал от това; втората – самоотравяне с аконит поради безизходицата, в която попаднал.
В полето на изследванията на Аристотел са почти всички области на достъпното тогава познание. В многочислените си съчинения той въвежда терминология, използвана и днес в научните среди. Популяризира много философски и политически въпроси в диалози, недостигнали до нас. Някои от съчиненията му не са представени публично приживе, други пък му се приписват впоследствие. Още в Античността е коментирана непълнотата и фрагментираността на някои от произведенията, което се е обяснявало с превратностите на съдбата на самите ръкописи. Съгласно легенда, предадена от Страбон и Плутарх, Аристотел завещал съчиненията си на Теофраст, от когото те попаднали при Нелий от Скепсис, чиито наследници ги скрили от алчността на пергамските владетели в подземие, където те силно пострадали от влагата и мухала. Нелеката съдба на тези ръкописи, или по-скоро на част от тях, продължава с продажбата им през първи век на библиофила Апеликон за огромна сума, когато те вече са в жалко състояние. Собственикът се постарава да въстанови пострадалите места, като на места явно прави и собствени добавки, за съжаление не винаги сполучливо. По времето на Сула ръкописите попадат заедно с други придобивки в Рим, където са издадени от Тириниан и Андроник Родоски във вида, в който достигат до нас.
Съчиненията на Аристотел са събрани в т. нар. Аристотетелев корпус (Corpus Aristotelicum), в който по традиция са включени трудове, представящи учението на Аристотел, принадлежащи на самия него. Трудовете по логика са обединени в т. нар. Органон. Основното му философско съчинение е Метафизика. Запазени са няколко лекции и много трактати. Философът се стреми да преодолее идеализма и дуализма на своя учител Платон и механичния материализъм на Демокрит. Основоположник е на геоцентризма, господстващ до времето на Коперник.
На български език е превеждан от: Г. Кацаров (Атинската държавна уредба, 1904), Кр. Генов, П. Радев (Поетиката на Аристотеля, 1943; 1947), Ал. Ничев (За поетическото изкуство, 1975; Реторика, 1986; 1993; 2006), М. Марков (За душата, 1979; 2006), Ив. Христов (Категории, 1992; 2008; Аналитики 1: За тълкуването, Първа аналитика 1997; Топика, 1998; Органон: Категории, За тълкуването и Първа аналитика, 2007; Втора аналитика, Топика и За софистическите опровержения, 2009), Т. Ангелова (Никомахова етика, 1993), Цв. Панициду и Х. Паницидис (Атинска полития, 1993), А. Герджиков (Политика, 1995), Х. Паницидис (Физиогномика, 1998), Д. Гочева, Д. Илиев (За небето. За възникването и загиването, 2006), Ц. Бояджиев (Физика, 2012; За душата, 2018), Г. Гочев (Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър, 2004; Икономика, 2006; Поетика, 2016); Н. Гочев (Метафизика, 2017, 2019).
Веселка Манавска
Литература
Грозев, Гр. 1954: Материалистически и диалектически тенденции във философията на Аристотел. – ГСУ-ФИФ 48.1 (1953/54), 3-106.
Радев, Р. 1988: Аристотел. София.
Радев, Р. 1989: Аристотел. Историческата съдба на неговата философия. София.
Гичева, Д. 1994: В лабиринта на Платон и Аристотел. София.
Гичева, Д. 1993: За необходимостта и възможността на превеждането на Аристотел на български език. – ГСУ-ФФ 81.2 (1989/90), 48-77.
Гичева-Гочева, Д. 1999: Нови опити върху Аристотеловия телеологизъм. София.
Спасова, К. 2012: Събитие и пример у Платон и Аристотел. София.
Гочева, Д. 2013: ΠΟΙΚΙΛΙΑ. Една книга за класическите гръцки мислители. София.
Гочев, Н. 2004: POIHSIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература І: Аристотел и Хегел. София.
Anagnostopoulos, G. (Ed.) 2009: A Companion to Aristotle. Chichester/Malden.
Radoilska, L. 2007: L’actualit é d’Aristote en morale. Paris.