През последната фаза на бронзовата епоха, т. е. през ХVІ - ХІІ в. пр. Хр., в тракийските земи вече съществуват форми на политическа организация. На фона на рязкото социално разслоение и на породените от него съсловни прослойки на аристокрацията и на общинниците израства и фигурата на предводителя на племенната общност. Той стои начело на военнополитическата организация и ръководи аристократичния елит, именно той поема пълководческите и религиозните задължения.

През тези времена тракийските владетели притежават укрепени резиденции, които се издигат на труднодостъпни, планински места. Те владеят и управляват околната територия, поддържат, отстояват и налагат мощта си и в дипломатическо, и във военно отношение са доста активни. Пълнокръвната картина на политическия живот личи най-добре от преданията за сблъсъците на ахеите с населението по егейското крайбрежие и от близкия непосредствен хинтерланд, както и от мястото, което някои тракийски вождове заемат в перипетиите до и по време на Троянската война (1285 - 1275 г. пр. Хр.), опоетизирана в поемите на Омир „Илиада" и „Одисея", а също така и в някои старогръцки легенди и митове, записани и обработени по-късно.

Според Омир траките, които се събират под стените на Троя, са „бойци на колесници" и „копиеборци", някои от тях са въоръжени с криви лъкове, други са опитни в ръкопашните схватки - повечето са „коневъдци". „Тлъстопочвената Тракия", в която са родени, познава знатни и могъщи първенци. Те се появяват в стана на трояните, на които идват на помощ, в цялото великолепие на въоръжението си и по нищо не отстъпват на съюзници или на противници.

Най-известен измежду всички тракийски вождове е Резос. Той пристига на бойното поле от областта на Югозападна Тракия и долното течение на р. Струма в чудно пъстра колесница, „цялата в украса от злато и сребро", впрегната в по-бели от сняг коне, бързи като вихър. Оръжията му са грамадни и златни и не подхождат на „кратковечни мъже" да ги носят, а на безсмъртните богове. Същата нощ обаче Резос е убит докато спи от Диомед и Одисей, изпратени от своите на разузнаване.

Като се следва Омир, в посока от изток на запад, могат да се набележат още три големи района, които се отличават с политическа централизация. Най-напред идват „всички траки, които мощният Хелеспонт (дн. Дарданели) обгражда". Те заемат района на Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров) и на запад се простират до долното течение на р. Марица. Техни предводители са Акамант и Пейрой, които са характеризирани изключително колоритно.

В зоната между долните течения на реките Марица и Места на запад, включително до Бистонското езеро, се намират киконите. Според Омир на тази територия се издига техния град Исмар, ръководен от прочутия цар-жрец Марон. В неговите околности, при завръщането си към Итака, Одисей и другарите му се сражават с тях. Киконите излизат насреща им с бойни колесници, бият се и като пехотинци, и след като повикват на помощ и траките от вътрешността, надвиват ахеите и ги обръщат  в бяг.

Третата област, най-западната, обхваща земите по долното течение на р. Вардар. Тя е известна като Пеония и се обитава от пеоните. Всъщност най-много тракийски предводители, които участват във войната за Троя, са от тях. Такъв е Пюрайхмес, който е начело на бойци с извити лъкове и е следван от „пеони, които се сражават с колесници". Такъв е Астеропей - „най-храбрият между тях",  който командва бойци с дълги копия и дори дръзва да се пребори със самия Ахил. В двубоя той запраща срещу именития си противник две копия едновременно, понеже е опитен в хвърлянето им и с двете ръце.

Други подобни обединения със солиден военен потенциал и възможности придобиват плът и кръв с помощта на митографските данни. През ахейската епоха едно от местата в същинска Елада, свързано с присъствието на предгръцко и по-точно на тракийско население, е Давлида в голямата област Фокида, Централна Гърция. От нея произлиза древният мит за тракийския цар Терей, женен за Прокна, дъщеря на атинския повелител Пандион.

На устието на р. Марица, в град Енос, управляват Сарпедон и брат му Полтис (от който произлиза Полтимбрия, т. е. първоначалното име на селището). Поради отличната му репутация, в навечерието на Троянската война, при Полтис пристигат пратеници и от двете враждуващи страни. Очевидно те го търсят като желан съюзник и арбитър. По време на посещението тракийският владетел съветва Парис да върне Елена и да вземе от него две хубави жени.

Финей е друг тракийски цар и жрец, чиито територии се локализират при Салмидесос (в Източна Тракия на брега на Черно море, дн. Мидия). Поради това, че убива децата си, той е лишен от зрение, а Харпиите - ужасни полужени-полуптици, грабват храната му, колчем посегне към нея. Понеже аргонавтите го молят да им покаже пътя през протока (Босфора), той се договаря с тях да направи това, ако го отърват от злощастието. Така и става, а крилатите синове на северния тракийски вятър Борей прогонват злите същества далеч през морето.

Повелител на траките едони по долното течение на р. Струма е Ликург, който се осмелява да прогони Дионис от царството си, а „вакханките и тълпата сатири, които го придружават, пленява". По-късно обаче те са освободени, а богът възбужда лудост у владетеля, който в умопомрачението си, „като мислел, че сече лозова пръчка", затрива собствения си син с брадва. Предсказано е още, че докато Ликург не бъде убит, земята ще остане безплодна и няма да ражда. Ето защо едоните го залавят, завеждат го на планината Пангей, и го оставят завързан да умре там, разкъсан от диви коне.

Прочут е и Диомед, легендарен тракийски цар на бистоните, чиито земи се намират край Абдера, по долното течение на р. Места. Той има навика да хвърля за храна на кобилите си всички чужденци, които преминават през страната му. Неговата съдба е свързана с Херакъл и с изпълнението на неговия осми подвиг, защото заповедта на микенския цар Евристей е най-знаменития от елинските герои да му докара кобилите-човекоядки. При изпълнението на тази задача Херакъл успява да надвие бистоните - „най-войнственото племе", убива Диомед, а според друга версия го хвърля за храна на любимите му животни.

През античността всички митични поети, певци и музиканти имат тракийски произход. Такъв е и Тамирис. Той царува по крайбрежието на Атон, „занимава се със същите работи като Орфей" и като негов ученик - китаред, е противник на Аполон в това изкуство. Поради извънредното самочувствие, че превъзхожда всички в пеенето, той дръзва да предизвика на състезание дори Музите - дъщери на егидодържеца Зевс, покровителки на всички изкуства. Залогът е - ако го победят, ще направи каквото пожелаят, а ако надделее над тях, ще ги вземе за жени, както е обичайно при траките. Но хвалбите и високомерието се оказват недостатъчни за успеха и той губи надпреварата, а като наказание, победителките го ослепяват, отнемат му вълшебния глас и го заставят да забрави свиренето.

Най-многобройни са данните за Орфей. За древните автори няма съмнение, че той е тракиец, син на Ойагър и на Музата Калиопа - най-прочутият поет, певец и музикант, който е живял някога. Със своята лира, която получава като дар от Аполон, ученикът на Музите омайва с вълшебни звуци и песни не само хората, но и дивите животни, и хищните птици, а дори и „дърветата и камъните го следват с удоволствие" и слушат изтръпнали в захлас.

От древните автори се разбира, че Орфей е характеризиран като вдъхновен промислител, религиозен реформатор, просветител, учител, лечител и герой, който научава хората на всевъзможни полезни неща, и най-важното, като тракийски цар на одрисите, на бистоните, на едоните и дори на македоните.

Той е митологизирана представа за царете-жреци на три места по егейското крайбрежие - източно от устието на р. Марица в район с център Тракийския Херсонес, източно от устието на р. Места със средище територията на киконите или на по-късната гръцка колония Маронея и западно от устието на р. Струма към областта Пиерия и планината Олимп от края на ІІ хил. пр. Хр.

Съвкупните свидетелства очертават образа на Орфей като пълнокръвно олицетворение на идеята за царя-жрец, царя-бог, типична за тракийската действителност. В Тракия той не се третира нито литературно, нито изобразително, чак до римската епоха, а се осмисля като чисто внушение за божественост, въплътена в представата, че е син на Слънцето и на Великата богиня-майка. Тук се прибавя и символиката за отвъдното и за безсмъртието, която в общата концепция за света и за космоса е висша цел на човешкото съществуване.

Димитър Попов