Устната тракийска култура-поведение е одухотворена от вярата в безсмъртието.
Тази вяра е идентифицирана в смъртта и в новото раждане на сина на Великата богиня-майка Загрей-Сабазий и е персонифицирана от Орфей и от подобните му тракийски по произход митообрази. Призованите и призваните да станат безсмъртни от смъртни изживяват битието си на ученици-следовници и на членове на затворено мъжко аристократическо общество, напълно изолирани и скрити от всеки поглед на профан. Затова в Микенска Тракия от средата на 2. до средата на 1. хил. пр. Хр., особено в най-наситените с орфическа вяра царства на одрисите, бесите и гетите, вседостъпни храмове и паметници на почит не се издигат, за разлика от Древна Гърция на градовете-държави, на отвореното гражданско общество.
Културата-поведение се гради на вярата във вечността на индивидуалната интелектуална енергия, постижима при сливането й с космическата. Тъй като тази цел е изцяло метафизична, трансцедентални белези придобиват и подмогилните светилища и гробници, които са недосегаеми за простолюдието. Те могат да бъдат многократно използвани от достойните за тях, но и завинаги запечатвани, за да продължат да функционират като тайни свещени места за среща на мислени енергийни потоци.
Затова и всички усилия на тракийските архитекти, каменоделци, ваятели и живописци след 6. в. пр. Хр., когато се създават местните държавни организации, са съсредоточени не толкова в градоустройството, колкото в храмовете на владетелите в резиденциалните им центрове и в сакрализирането на големи площи с подмогилни свещени постройки, каквато е Долината на тракийските царе на запад от Казанлък – сакралната територия на одриската царска династия. В нея са разположени едни от най-известните и най-впечатляващи засега произведения на строителите – светилища, мистериални зали, гробници-хероони от периода на разцвета на тракийската култура (5. – 2. в. пр. Хр.).
Емблематичният образ на персонифицираната свещеност е покойният одриски владетел, който е посветен и живее в другото си битие – антроподемонното, космическото. Такъв гроб е разкопан през 2004 г. в могилата Светицата на 2 км източно от Шипка. В граденото от дялани блокове съоръжение, обагрено и с червено-черните хиерогамни орфически цветове, е разкрит разчленен покойник, положен с пълно въоръжение от бронз и желязо (без шлем и наколенници), със съзнателно нарязани сребърни съдове, амфори и златен пръстен. Той е и обезглавен. В гроба са поставени някои части на тялото му. На мястото на главата му се намира масивна златна маска (673 гр) с портретни черти. Такива изделия обозначават новото качество на обезсмъртения покойник.
Вкопаният под нулевата линия на терена зидан гроб е дял от свещеното пространство на владенията на подземната царица – на Великата хтонична богиня-майка, която в Тракия има много имена. Такъв гроб е и врата към Отвъд, към безсмъртието, където царственият покойник се озовава така, както е вярван разкъсаният Дионис-Загрей. Отрязаната глава възпроизвежда смъртта на Орфей, убит и разчленен от жриците на Великата богиня-майка, от тракийските вакханки, които с този акт задвижват енергията на певеца-учител във вечното й космическо звучене.
Второ погребение със златна маска е открито край с. Тополчане, Сливенско – територия, също владяна от одрисите. Погребенията със златни маски са изключително достоверно доказателство за функционирането на реалиите на Микенска Тракия от средата на 2. хил. пр. Хр. (Вълчитрънския златен сервиз) до средата на 1. хил. пр. Хр. (маската от могилата).
Колосалното архитектурно съоръжение в могилата Шушманец при гр. Шипка (края на 5. - началото на 4. в. пр. Хр.) е изградено в предварително насипана могила, на върха на която е имало постройка с още неизяснени функции, вероятни храмови. Направена е с прецизно обработени каменни блокове, върху които многократно е наслоявана щукатура и варова мазилка. Преддверието е с полуцилиндричен свод, а камерата е куполна. Пред фасадата е оформено свещено пространство с улеи за оттичане на възлияния или на кръв, прилежно покрито с бяла замазка.
В миналото то е било покрито с дървена конструкция с покрив от керемиди. В него са жертвопринесени четири коня и две кучета (два вълка). Полуцилиндричният вход на дромоса е врязан в добре оформената от правоъгълни блокове фасада. Той е разделен на две от колона с капител във формата на ашик. Входът на куполното помещение се затваря с двукрила каменна врата, касетирана от двете страни. В правоъгълните полета на касетите са врязани слънчеви дискове, които впоследствие са покрити с червена боя. Над вратата е моделиран фронтон с антефикси.
В центъра на куполната камера се издига дорийска колона. Тя стига до върха на помещението, където се опира в слънчев диск от каменни блокове с петнадесет радиални лъча. Колоната е измазана с блестящо бяла щукатура. Основата й лежи в олтарен кръг, също измазан в бяло. Стените на камерата са оформени в 3 хоризонтални пояса. Долните два са разделени перпендикулярно на по 7 полета чрез псевдоколони в дорийски стил.
Обредността за посвещаване на ограничен кръг избраници в тайнството на хиерогамната връзка на Великата богиня-майка, визуализирана от скалноизсечената утроба, със Сина-Слънце, онагледен от светлинния лъч, който прониква през отвора на покрива, се извършва на 7-та степен от устната орфическа доктрина. Тази връзка е пресъздадена в храма в могилата Шушманец, където слънчевият лъч е материализиран в колоната. Тази чиста архитектурна абстракция показва, че вярващите в орфическото безсмъртие визуализират божествени сили не с антропоморфни образи, а чрез храмове модели на съответната фаза на космоградежа.
Подобни подмогилни съоръжения могат да изпълняват и функцията на свещени места за мистериално посвещение. Най-големият засега открит такъв комплекс в Тракия се намира в Долината на тракийските царе под насипа на т. нар. Оструша могила. Той покрива около 100 м2 и включва пет правоъгълни и едно кръгло помещение. Предназначението на тези постройки все още не е много ясно, но то се подразбира от структурата на едно от тях, което, за разлика от останалите, не е и разрушавано.
Монолитен гранитен блок, оформен като саркофаг, е положен върху издигната площадка с вход откъм дългата южна стена. От него вътре е моделирано и масивно ложе, което изпълва почти цялото пространство. Таванът, който плътно се спуска отгоре, е касетъчен с център от слънчев кръг, чийто осем лъча са триъгълници. В касетите с фреско техника са представени хора, животни и растения, които за съжаление са силно повредени.
Поради успешната датировка с монети, мистериално-храмовият комплекс е с установено съществуване през осем столетия, от ІV в. пр. Хр. до ІV в., когато е разрушен от християни.
Гробницата в Казанлък, паметник от световно значение на UNESCO, датирана през късния ІV или ранния ІІІ в. пр. Хр. с фреските в куполното помещение и предверието е шедьовър на елинистическата живопис, изписан от елински майстори, наети от царя.
Разкритията през последните двадесетина години показват, че Севт ІІІ разполага столицата си Севтополис в центъра на територия, свещена поне от края на V в. пр. Хр.
След оповестяване на резултатите от проучванията на могилата Голямата Косматка може да се твърди, че храмът-хероон под нейния насип принадлежи на Севт ІІІ, както сочат надписите по съдове и въоръжение. Фасадата на хероона е била открита. За да се стигне до нея и до входа на храма, поклонници и вярващи вървят по алея, дълга 25 метра, която започва от периферията на могилата. След прага се тръгва по необичайно широк и висок коридор, за да се стигне, след 13 метра, до втора фасада с вход. Коридорът е изграден от обработени камъни и е покрит с дървени греди, с каквито е застлан и подът му. След втората фасада се влиза в правоъгълно помещение, застлано с каменни плочи. Таванът му е двускатен, като скатовете са дъговидно извити и се събират под остър ъгъл на върха. Тук е жертвопринесен кон, чийто скелет е намерен в анатомичен ред.
Следващото помещение е кошеровидно. В него са открити три човешки зъба, в източния му край - клонче от сглобяем златен венец. През ранната елинистическа епоха то е затваряно с мраморна врата, имитираща дървените врати на храмове и големи постройки от същото време. В горната си част тя е украсена с две изображения, стилово характерни за времето на Севт ІІІ - глава на Хелиос (на източната страна) и глава на Медуза (на западната). Чрез образите на божествата са представени двете същности на единния орфически бог - Син на Великата богиня-майка, наричан Сабазий.
От кошеровидната камера, символ на горната полусфера на космоса, се влиза в третото помещение. То е изсечено в монолитен гранитен блок с тегло над 60 тона. Входът му е от широката страна на блока и срещу него е издялана полица (погребално легло), удължена на изток с правоъгълна ритуална маса, вдлъбната като плитко корито. Тя може да се определи като маса-жертвеник.
Цялото пространство - подът, ложето и масата-жертвеник - са покрити със златоткано покривало и върху него са подредени даровете. Самото легло е празно - знак, че покойният владетел, посветен в тайната на сътворението на космоса и на света, е преминал в Отвъдното. Неимоверно големият златен венец, обредно начупен, е от времето на построяването на подмогилното съоръжение - началото или средата на V в. пр. Хр. Това не е венец за смъртен, а за бог и освен това не е цял, а е ритуално начупен, така, както е насечена и статуята на покойния цар. Главата на бронзовата статуя на Севт ІІІ е обредно заровена на седем метра пред фасадата на храма. Най-вероятно тялото на владетеля е предадено на огъня, а пепелта от него е погребана в Казанлъшката гробница.
Храмът е запечатан, вратите са зазидани, коридорът е пречистен с огън, пред фасадата е погребана главата на статуята, другите й части не са открити. Царят воин, вече в статуса си на безсмъртен герой, покровителства своя народ и е посредник между него и боговете. Така за първи път се знае със сигурност името на реален владетел, историческа личност, който е почитан като безсмъртен герой. Докато в Казанлъшката гробница истинският исторически цар е мислен в официалното си надгробие, подходящо за Ранноелинистическата епоха, в храма под могилата Голямата Косматка Севт ІІІ получава своето посвещение в най-високата степен на орфическата вяра. В него е извършен и магическият орфически обред по превъплъщението му в богочовек (антроподемон).
Десетостепенният орфически космос, усвоен от питагорейството, е архитектурно възпроизведен в два от най-известните тракийски обекти. Единият е мистериалното светилище при с. Старосел, Хисарско, Централна Южна България. То се състои от парадно стълбище със странични площадки за акламации, правоъгълно входно помещение с полуцилиндрично покритие и куполна камера. Нейният цокъл до свода е разделен на плоскости от 10 псевдоколони.
Величественият градеж от края на 5. – началото 4. в. пр. Хр. е вкопан в хълм, допълнително насипан като могила, която е оградена с крепида с дължина 241 м и на места със запазена височина до 3 м. Тя е издигната от дялани блокове без спойка. В склоновете на хълма са изсечени скални обредни площадки. В северния край на могилата е изработена голяма вана, която най-вероятно е служела за приготвянето на вино, което е свещената напитка по време на масовата мистериална обредност.
В най-големия подмогилен храм в Югоизточна Европа е извървяван път към безсмъртието. Следите от по-старо скално-изсечено светилище около него и под могилния му насип показват, че той е изграден в характерната за 2. и началото на 1. хил. пр. Хр. скално-мегалитна среда. Царят и аристократите орфици от династическото семейство прекрачват в Отвъд, когато телата им са внасяни в куполната камера, където те са вярвани в символична свещенобрачна връзка с Великата богиня-майка на десетата степен от космостроежа. Така те се обезсмъртяват.
Десетте псевдоколони, които обрамчват кошеровидната камера, показват, че мъртвият постига най-високата степен и става богочовек. Тялото му престоява в храма, след което е погребвано в близост до него. Такова погребение е открито край монолитната грунтова скала под могилен насип в непосредствена близост. Светостта на мястото не е забравена и днес – на една от могилите е построен параклис на Св. Богородица.
Десетостепенната космическа подредба е пластично представена и в гетската династическа гробница при с. Свещари, Североизточна България, датирана в началото на 3. в. пр. Хр., също паметник на UNESCO.
Десет кариатиди с различни лица, но с еднаква лотосова форма на облеклото са разположени в три групи по стените на правоъгълната камера. Четири стоят срещу входа и подпират с калатоса си и с разперените си ръце с отворени длани архитрава, фриза от триглифи и метопи, и корниза. В същата поза са и шестте други кариатиди – по три на всяка от двете надлъжни стени.
Над четирите централни, от корниза до полуцилиндричния свод, е разположен люнета с недовършен стенопис. Великата богиня-майка, следвана от четири служителки с дарове, поднася към царствения конник златен венец, за да го положи на главата му. Подобен акт е изобразен и върху тракийски владетелски златни пръстени. Зад изящно нарисувания кон се виждат двама оръженосци. Пред фасадата на гробницата, в преддверието и в страничното помещение, са намерени скелетите на 6 жертвопринесени коня.
В Тракия са открити над 160 подмогилни гробници, хероони и посветителни зали. Строго орфическата архитектурна формализация е преди всичко кошеровидна. Кошеровидна е и камерата на гробницата при с. Александрово, Хасковско. Стените на предверието и камерата са покрити с фрески на царско ценностно изпитание и посвещение, и са рисувани от тракийски майстор. Такъв градеж може да служи за обезсмъртяване, т. е. за антроподемонизиране на вярващия посветен. Запазена е тракийската дума с такова значение - питюе (pitue) Тя покрива представата за блестящо озарен от лъчите на залязващото слънце дар-посвещение на бог, свято място, което е и гроб.
Валерия Фол
Снимките към текста са на фотографите Олег Константинов и Марин Каравелов