Г. Над се спира подробно на символиката на бялата скала в гръцката лирика (Nagy 19922: 223-239, 257-258, 262). Тематични паралели на Омировите Слънчеви двери той намира в епическата традиция и специално в имената на Пилос и Нестор, като отбелязва изрично, че соларната представа в антропонимите е базирана на митологически модел на локални митове и култове, разказани и в own tale за биковете на Слънцето (Hom. Il. 11. 671-761; Nagy 19922: 218, 225 с цитираната лит. в ns. 6-9). Той намира за приемлива предложената етимология от Д. Фрейм за името на Нестор – he who brings back to light and life (Frame 1978: 81-115). Тълкуването на Г. Над на запазения у Страбон текст на Менандър, в който обзетата от любов към Фаон Сафо се хвърля from the rock that shines from afar – скала, оградена като свещен участък (теменос), е, че става дума за олтар на Аполон Левкантийски, разположен на нос Левка, на който е практикуван култ към предци (Nagy 19922: 227 – Strabo 10. 2. 8-9 C 452 – текст, превод и коментар ns. 16 и 17). Изводът, до който Над достига, е, че бялата скала и Слънчевите двери са early Greek concepts of afterlife. Страбон разказва, че всяка година от там хвърляли в морето престъпници с привързани към тях криле, често и птици, за да отблъсват злото. В подножието на скалата мъже в рибарски лодки спасявали жертвите след скока. Още У. фон Виламовиц-Мьолендорф в книгата си за Сафо и Симонид разглежда този пасаж в паралел с лирически текст от Анактеон и с откъс от Циклоп на Еврипид като указание за мистериална обредност. Г. Над продължава разсъжденията му с предположението, че от контекста и символиката на всички споменавания на бялата скала може да се предположи мистериална посветителна обредност на затворено общество, свързана със слънчевия култ и Аполон (Jeanmaire 1939: 310; ср. съгласието на Nagy 19922: 230). Бих добавила, че обредността е мистериално-посветителна (катабазисна), заради ясно посочената идея за получаване на знание чрез обред, символизиращ преминаване Отвъд (Фол, В. 2007: 100-102; Попова 2010: 153-155).
От всички приведени от Г. Над извори специално внимание представлява сведението на Страбон за бялата скала, от която скочила Сафо и която е свързана с култа към Аполон Левкантийски. В Омировата традиция Слънчевите двери са мястото, където слънцето залязва, през които минават душите на мъртвите, за да отидат в Хадес, и се употребяват като равнозначни на вратите към Хадес. Според Омир сънят също има врати – едните са изградени от рог и през тях минават сънищата, които правата реч пророкуват, другите, които са от слонова кост, са пътят на пустите слова (Hom. Od. 19. 562-570). Сънят е един от начините за общуване с мъртвите, които се появяват в съновиденията, и семантически е равнозначен на смъртта (Nagy 19922: 227-228 – анализ и всички извори за скалата и опиянението при скачането от нея, наричано още сън). Г. Над стига до извода, че в запазените писмени свидетелства бялата скала, Слънчевите врати и океанът символизират границите на светлината и тъмнината, на живота и смъртта, будното състояние и съня, съзнателното и подсъзнателното (Nagy 19922: 230).
Катабазисът е обредна смърт и раждане в ново качество на знаещ. Преминаването Отвъд на вече посветения е изминаване на пътя към света, където винаги грее слънчева светлина (Apul. Met. 11. 21), на острова на слънцето, по-късно – остров на блажените (Hom. Od. 4. 563-568; Strabo 1. 1. 5). Ю. Устинова вижда в тази вяра доближаване до егитските представи за отвъдното и посвещение в култа към Изида като припомня, че Апулей използна ново раждане, разказвайки за своето посвещение (Ustinova 2009: 250 с цит. лит.). Според мен историята на идеята ново раждане в посветителната обредност не означава пряка заемка, а вписване в общата за Средиземноморието представа за преминаването в ново качество на знаещ, виждащ. В този смисъл трябва да се разглежда и разпространението на идеята за югоизточната посока като вход към божествения свят, посочена в езотерически текст от Класически Египет: героят пресича югоизточната граница на обитаемия свят и попада във владенията на бога Слънце (Игнатов 2009: 5).
Значението на светлината и мрака е подчертана и в орфическите, и магически текстове. В тях Слънцебогът е господар на светлината и мрака (Dieleman 2005: 124-125). Когато слънчевият диск е между светлината и мрака, настъпва критичен космически момент, тъй като това е границата, когато светът може да изпадне в безредие. Тази египетска идея е трансформирана и в гръцките текстове за призоваване на божество (Dieleman 2005: 134). Например в десетата колона на Дервенския папирус се казва, че оповестяването (изричането) на предсказание в дълбочината на нощта в най-затънтеното светилище, където „дневната светлина надделява и остава в същото светилище, е възможност да се избегне вреда/беда, предизвикана от неверие (Фол 2004: 83). Какво се случва с душата на щастливодемонния орфик научаваме от текста на стих 4 на златната орфическа табличка А4 от погребение, открито в Тимпоне Гранде. Тя е в светлината на Хелиос (Фол 2004: 93-94, 133 – подробна интерпретация на магически обред за заставяне на Аполон/Хелиос да изпълни волята на магическия оператор; Zuntz 1971: 329 и коментар на с. 330-333).
Валерия Фол