В продължение на един век регистрираните и проучени праисторически обекти от територията на съвременна България се превръщат в доказателство за културно-историческото развитие на праисторическото общество на Балканския полуостров и за появата на първата цивилизация в Европа.
Първите неолитни селища на Балканския полуостров възникват в края на VІІ хил. пр. Хр. и са дело на автохтонни обитатели и на преселници, които донасят новите умения от Предна и Мала Азия. Индоевропеизацията на населението започва през неолита, но през халколита (V-ІV хил. пр. Хр.) се усилва с появата на номадски групи, които заемат празни пространства сред заварените общности.
Земеделието обхваща отглеждането на житни и бобови култури, лозя, овошки, коноп и лен, но животновъдството има водеща роля в икономиката. Тези отрасли стимулират производството на кремъчни и каменни оръдия, дърводобива и дървообработката, строителството и архитектурата, кожарството, предачеството и тъкачеството, грънчарството, рудодобива, металургията, металообработката и търговския обмен.
Първите метали, употребявани от човека, са мед и злато. Рудниците в местността Мечи кладенец, Старозагорско (Централна Южна България), в Тъмянка и в Рудна глава до гр. Ниш (Източна Сърбия), Странджа свидетелстват за добив на голямо количество мед, разпространявано в обширната Балкано-Карпатска металургична провинция - първата и най-активна металургична зона в света, възникнала през V хил. пр. Хр. През ранната бронзова епоха (ІІІ хил. пр. Хр.) започва да се обработва и среброто и се въвеждат металните сплави - арсеновият бронз и електронът (сплав от злато и сребро).
Селищната мрежа и богатите некрополи по западното черноморско крайбрежие за периода V - ІІ хил. пр. Хр. са свидетелство за търговия по бреговете на Черно, Мраморно и Егейско море с неговите острови и по р. Дунав (ант. Истрос). През неолита и халколита се обменят специални породи камъни, обсидиан и висококачествен жълто-сив кремък за направа на сечива, добиван в находищата в Североизточна България и Добруджа, черупки на средиземноморските мекотели спондилус и денталиум за направа на накити, каменна и морска сол, метали и метални изделия, кехлибар, лазурит, различни естествени оцветители и други суровини и предмети на лукса и култа.
Корабоплаването по западното черноморско крайбрежие е документирано и от откритите до сега 6 медни слитъка с форма на разпъната волска кожа, над 20 медни с кръгла форма с търговско-обменно предназначение и от над 200 каменни котви с отвори, датирани предимно във втората половина на ІІ хил. пр. Хр.
Ядрото на социалната структура е патриархалната родова община, в която възникват обществено-икономически противоречия между старейшините и производителите, дължащи се на присвояването на излишъците от война и на ангарийно-натуралните повинности, наложени в производството, култа и отбранителните нужди. Противоречия се долавят и между профилиращите се занаятчийски и земеделско-животновъдните семейства.
На разслоението на патриархално-родовата община съответства военно-политическа организация, която в социалната практика дава правомощия на родовата аристокрация в различни позиции - политическа (царска), жреческа, военна и може би религиозно-доктринална. Решителни промени в социалната структура се наблюдават към и от средата на ІІ хил. пр. Хр., когато се осъществява преход от патриархално-родова към територаиално-съседска община, която запазва някои родови белези, особено в обредността. Материалният израз на обществената диференциация са откриваните в селищата и в некрополите инсигнии - брадви-скиптри, нагръдници, диадеми, парадно въоръжение, както и плакети с врязани групи от знаци, различни за отделните фамилии.
Селищата се разделят на няколко типа, които са обвързани с физико-географските и климатичните особености в отделните райони и с възможностите за практикуване на определена стопанска дейност. В равнините - в Тракия и в Североизточна България - преобладават селищните могили (tells). В продължение на хилядолетия (VІІ-ІІІ/ІІ хил. пр. Хр.) на едно и също място, обикновено при брега на река, се натрупват останките от последователно изграждани селища - понякога до 40. Височината на тези изкуствени хълмове може да достигне до 18 м. Около най-големите от тях възникват сателитни еднослойни селища. Многослойните и еднослойни селища край реки и пещери са характерни за планинските и полупланински райони и за Черноморското крайбрежие (Варненско). Височинните селища възникват върху естествено укрепени места.
Селищните могили и многослойните селища са постоянно обитавани, докато еднослойните са временни (сезонни) и тяхното съществуване е обусловено от подвижното животновъдство, експлоатацията на кремъчни и рудни находища и от други подобни производствени дейности.
Селищата са градени по предварителен план, укрепени са с ров и вал или с палисада (неолит и халколит) и с каменни стени (бронзова епоха), разполагат с улична система, ориентирана по посоките на света, понякога с оформен площад. Сградите са строени с няколко техники - първата, просъществувала в продължение на хилядолетия, е плетената конструкция, обмазана с глина. През халколита се практикува глинобитна техника - тогава и камъкът влиза в употреба като строителен материал. Сградите са с правоъгълен, трапецовиден, мегаронен план. През бронзовата епоха (ІІІ-ІІ хил. пр. Хр.) се появяват жилища с абсиден план.
Представата за общинна егалитарност се разрушава от проучените двуетажни или с внушителни размери сгради, издигани обикновено в центъра на селищата, чийто интериор и богат инвентар ги определят като дом на владетел/старейшина и/или храм. В периферията на някои селища са обособявани зони за производствена дейност - обработка на кремък, грънчарство и др.
През ранната бронзова епоха (ІІІ хил. пр. Хр.) в Северна България животът в селищните могили замира. Селищата стават еднослойни, сезонни, с леки постройки. В Южна България животът в повечето селищни могили продължава, но те, както и височинните многослойни селища, са укрепени с каменна стена.
Характерни за късната бронзова епоха (втора половина на ІІ хил. пр. Хр.) са големите открити селища от жилища с лека конструкция или землянки в равнините области и укрепени селища върху естествени хълмове и в планините, които носят белезите на царски резиденции/светилища (Царевец - В. Търново, Небет тепе и Джамбаз тепе - Пловдив, Дуранкулак - Варненско).
Към този период се отнася и проучената укрепена резиденция в местността Кайменска чука до Благоевград- масивна двуетажна сграда с каменни стени и каменно стълбище, водещо към втория етаж. В нея са открити множество питоси със зърнени храни, микенска импортна керамика, калъп за отливане на ками.
Първокласен извор за реконструкция на социалната структура на обществото и различни аспекти на вярата са некрополите и погребалните практики. Социалната диференциация и сложният погребален ритуал най-ярко са засвидетелствани в некрополите от Черноморското крайбрежие. Особено впечатление прави фактът, че тук голяма част от сечивата не са употребявани, а керамичните съдове са изработвани специално за мъртвите и често са умалени форми на използваните в бита.
Във всички проучени праисторически обекти се намират множество предмети и съоръжения, които представят различни аспекти на вярата и нейното изповядване чрез обреди. Главните почитани божества - Великата богиня-майка и нейният Син-Слънцето (изобразяван зооморфно като елен, бик или фалос) - са персонификации на четирите природни стихии - Земя, Въздух, Вода и Огън, осъзнати като енергии. Вярата в тях и култовете към мъртвите и предците и към демоничните закрилници на местности и селища са обвързани с изпълняването на редовни и извънредни обреди, придружени с жертвоприношения от отделни семейства, родове или от цялата общност.
Вероятно домът е първата сакрализирана територия. Още от неолита в основите на сградите, под подовото ниво или край огнището, пещта, се откриват строителни дарове (строителна магия) - керамични съдове, антропоморфни фигурки, каменни и кремъчни сечива, глинени модели на зърна и хляб. Като строителни дарове могат да се интерпретират и следите от жертвоприношения в основите на укрепителните съоръжения на селищата. Многобройните модели на жилища и пещи, на култови масички и идолна пластика, откривани най-често върху подиуми край пещта в жилището, свидетелстват за периодични обреди, изпълнявани от семействата.
В някои селищни могили са разчистени сгради, които носят белезите на храмове. В неолитната селищна могила до с. Тополница и в халколитен пласт от тази в Русе върху оцветените стени на сгради са апликирани големи женски фигури от глина, които напомнят на изображенията на раждащата бик богиня-майка от светилищата, проучени в раннонеолитното селище Чатал Хуюк в Анатолия.
Свидетелство за светилища, които възникват и функционират извън селищата, са глинените модели на постройки, олтари и стълбове, украсени със соларни знаци и/или антропоморфни и зооморфни изображения. Най-добрият пример за такова светилище, което вероятно обслужва голям ареал, е култовата сцена, открита в халколитно жилище в селищната могила при с. Овчарово, Търговищко.
През ранната бронзова епоха вярата в Богинята-майка и Слънцето е документирана в наскалните рисунки, съхранени в трудно достъпна галерия в пещерата Магурата, Белоградчишко, и в залата на една от четирите пещери от скалното светилище до с. Байлово, Софийско. Представени са слънцето, луната, богинята-майка, брадви-скиптри и композиции от хора и животни, участници в обреда. Тези изображения са пиктограми на лунен и на соларен календар.
Археологическият материал от края на халколита и от началото на бронзовата епоха показва, че в пространството между южните склонове на Карпатите, Северноченоморските степи (Южна Русия и Украйна) и Егейско-Черноморския свят се наблюдава движение на хора, което може да се определи като интегриране на население, довело до активни културни взаимодействия.
Етноконсолидационните явления сред индоевропейското население започват да се долавят в археологическия материал към края на халколита и в началото на бронзовата епоха. В такива обекти местните и внесените изделия и практики могат да характеризират начини на живот и социални структури. Първите участници в този процес са местните оседнали земеделци. Другите участници в етногенетичния процес са новодошлите, които познават одомашнения кон.
Появата на коня в Югоизточна Европа, Кавказко-Черноморския басейн, в Предна и Мала Азия и в Източното Средиземноморие е както археологически, така и културно-исторически проблем. Археологическите находки на кости от коне непрекъснато се увеличават. Степните обитатели превръщат одомашняването на коня в производствен отрасъл, насочват го към подобряването на мащабното животновъдство, реорганизират съществуването си като движение на колела и изграждат военния си строй на основата на конницата.
Най-бляскавото място на срещата между автохтонните жители и пришълците-заселници е некрополът при Варна (ант. Одесос). Разположен на склона на северния бряг на Варненското езеро, халколитният некропол, с обща площ над 10 000 м2, е с предварително замислен и планиран център, в който са изкопани гробовете с най-богат инвентар и с най-интригуваща семантика.
Разкопаните гробове от Варненския некропол, както и другите находки от западночерноморския ареал, показват съсловно разслоение в динамично общество, ръководено от царе с религиозна власт и от аристократи. Животновъди от надчерноморските степи, прорязани от пълноводни реки, земеделци, носители на традицията да се обработва плодородната тракийска земя, изкусни миньори и занаятчии - владелци на огъня, както и безстрашни моряци - майстори на ръчното кормуване, изграждат през V-ІV хил. пр. Хр. край Варна и на други места по Западното Черноморие първата европейска цивилизация, т.е. първата духовно осмислена организация на социума. Когато селища се планират и укрепяват, когато се вдигат светилища, за да привлекат и съхранят божествената енергия на небесните тела, когато започват да се изписват пиктограми, тогава настъпва самоосъзнаването на общностната принадлежност.
Човекът започва да мисли себе си не само в социума, но и като участник в епизод от живота на Вселената.
Валерия Фол, Мая Аврамова